Просто не бе успял да стои настрани от Агата, това беше всичко. Не можеше да смени канапето. Нито пък да намери друга стая. Нито да направи нещо, което да го откъсне от дългите часове, прекарани в любене.
Накрая, точно преди осемнадесетия му рожден ден, коляното му се поду ужасно. Докато превъзмогне срама си и отиде на лекар, то вече бе колкото малка тиква. Горкият стар доктор Либентал! Грижеше се за Нейтън, откакто се бе родил. Беше го ваксинирал като бебе, беше зашил раната на челото му, когато падна от успоредката в училище. Докторът огледа коляното му, потърка брадичката си и поклати глава силно озадачен.
— Прилича ми на лош случай на възпаление на съединителната тъкан — каза Либентал. — Нещо, което обикновено се среща при старците. При хора, които работят на колене, като перачки или водопроводчици. Значи нямаш представа каква е причината, а?
Нейтън разпери ръце и поклати глава.
— Труден въпрос, докторе.
По-късно двамата с Аги седяха на пода и се смяха, докато ги заболяха коремите. После отново се любиха.
Таксито стигна до края на парка. Конрад се загледа в мраморната Колумбия, героичната жена, застанала на носа на кораба, която сякаш го поздравяваше. Таксито се плъзна към мрачния вход на Бродуей и потегли по кратката мизерна отсечка преди неоновия блясък на Таймс Скуеър.
На Петдесет и трета улица таксито спря на светофара. Конрад, подпрял глава на ръката си, се загледа разсеяно в три проститутки. Едната беше чернокожа, а другите две — бели. И трите бяха с къси кожени поли и тесни лъскави тениски, прекалено леки за хладното време.
Фарук го погледна с надежда.
— Ей, господине — каза той. — Малко секс, а?
Конрад гледаше проститутките, мислеше си за Агата и се усмихваше.
— Да — тихо отвърна той. — Карай към къщи.
Джеси
Таксито го остави на Източна Тридесет и шеста улица. Елегантно място между Парк и Медисън. Северната страна беше заета от библиотеката на Дж. П. Морган, ниска изящна сграда с широка тераса, украсена с две величествени лъвици. Осветена от току-що запалените лампи, мраморната й фасада се очертаваше ясно на фона на здрача. Фризове и статуи проблясваха сред тополите по тротоара.
Конрад влезе в сградата точно срещу нея, тухлена кооперация отпреди войната, висока четиринадесет етажа. Когато отвори стъклената врата, старият портиер се надигна от пейката си.
— Добър вечер, докторе.
Конрад се усмихна и закуцука покрай него. Някой тъкмо бе отворил асансьора.
— Качвам се — извика той и се затича натам.
Вратата започна да се затваря, но една ръка се протегна навън и я спря. Конрад се качи. Вратата се затвори.
Вътре стоеше млад мъж — някъде на двайсет и пет. Висок, с хубава фигура, елегантен. С гладко ъгловато лице и гъста черна коса. Свенлива усмивка, но бързи, свирепи очи. Скъп костюм, шит по поръчка, тъмносин със сиви райета. Конрад реши, че младежът е от типовете на Уолстрийт.
Когато Конрад натисна копчето за петия етаж, младият мъж се обърна към него и каза:
— А, изглежда, сме съседи.
Гласът му беше плътен и самоуверен, с лек акцент от Средния запад.
Конрад се усмихна учтиво. Младежът протегна ръка.
— Били Прайс. Тъкмо се нанесох. Апартамент 5Н в дъното на коридора.
Конрад се ръкува с хлапето и се представи:
— Нейтън Конрад.
— О, да. Докторът. Психиатърът. Май трябва да внимавам какво говоря пред вас, а?
Конрад успя да се засмее, сякаш никога не бе чувал тази шега. Стигнаха до петия етаж и вратата се отвори. Излязоха и всеки тръгна по пътя си, Прайс наляво, а Нейтън — надясно.
— Довиждане — каза Прайс.
Конрад му махна с ръка.
Беше почти осем и Конрад очакваше вечерята си с нетърпение. Знаеше, че докато яде, жена му ще седи до него и ще говори. Обичаше да я слуша. Харесваше звука на гласа й. А и бездруго беше прекалено изморен, за да говори и той.
Значи щяха да вечерят, а тя да говори, а после щяха да си легнат. Той щеше да подремне около петнадесет минути, а после да стане и да поработи върху документацията си докъм един. Това бяха плановете му за вечерта.
Конрад отвори вратата и влезе.