Въпреки пронизителните писъци на детето и собственото си животинско ръмжене, Максуел чу как ръката на доктора изхрущява. Конрад изпищя. Тялото му се скова, после се отпусна безжизнено.
Максуел застана над него и започна да го ругае. От устата му капеше пяна.
— Харесва ли ти, а? Харесва ли ти, шибаняко? Сега си мъртъв! Мъртъв си! Нали?
Очите му се въртяха толкова диво, че се виждаше само бялото им под гъстите вежди.
После Максуел сграбчи гърлото на Конрад и стисна. С другата си ръка го хвана за колана и го вдигна във въздуха. Конрад безпомощно размаха ръце. Максуел го вдигна до рамото си. От устата на доктора плисна кръв.
— Е, сега си мъртъв! — изръмжа Максуел и хвърли дребното тяло на врага си чак в другия край на стаята.
Конрад профуча през въздуха като парцалена кукла. Дъщеря му гледаше ужасено и пищеше. Той се удари в стената и се просна по лице. Под главата му потече алена локвичка кръв. Лявата му ръка бе изкривена под неестествен ъгъл.
Не помръдна. Не виждаше нищо. Не чуваше нищо. Не чу дивите писъци на дъщеря си. Не чу смеха на Максуел. Не вдигна глава, когато великанът тръгна към матрака и малкото момиченце.
Максуел коленичи до Джесика и я сграбчи за глезена. Тя запищя още по-силно. Той се засмя отново, после обви ръка около гърлото й и започна да стиска. Бавно. Почти нежно.
Джесика изпищя за последен път.
Скитник пред вратата
Скитникът, подслонил се в един вход на улица „Хаузис“, чу писъка, който го разбуди от съня му.
Вдигна глава и се огледа. Потръпна и изсумтя.
— А, мамка му! Какво беше това?
Беше висок, слаб, бял мъж на четиридесетина години, облечен в мръсно палто върху мръсни парцали. Лежеше във входа на къщата срещу номер 222. Бе спал дълбоко, докато писъкът не го събуди. Тежкият му сън се дължеше на бутилката лош бърбън, която бе изпил.
Беше работил дълго и тежко за този бърбън. Е, не дълго, но наистина тежко. Беше прекарал няколко часа в просия на Бродуей, пред магазина за видео- и аудиотехника. Имаше си теория, че хората се чувстват виновни, когато купуват нещо скъпо и луксозно. Вярваше, че това ги прави по-благосклонни към просяците.
Днес стратегията му даде добри резултати. Между дванадесет и половина и два часа спечели двадесет и пет долара. Приключи с работата за деня и се награди за труда си с шише уиски. Следобеда изкара заедно с няколко приятели на удобна пейка на метрото. Малко след падането на нощта лежеше сам на платформата и повръщаше върху релсите.
Беше късно — след десет — когато стигна до входа и легна да спи. Възнамеряваше да прекара тук цялата нощ. И определено не желаеше да го безпокоят.
Но писъкът на Джесика го събуди. Той седна и се вслуша. Дали не беше сънувал? Сигурно. Но…
Но зловещият писък остана с него. Струваше му се, че пълзи под кожата му и го измъчва. Той се вслуша внимателно: свистене от гуми на коли, тропане на подземните тръби…
И тогава, някъде отдалеч, се чу друг вой. По-силен. Воят заглуши градските шумове и се приближи към него.
„Сирени — помисли си просякът. — Ченгета. Мамка му.“
Облегна се на стената и бавно се надигна.
Ченгета. Шибани ченгета!
Първите червени светлини проблеснаха иззад ъгъла. Сирените завиха още по-силно и се спуснаха към него. Появиха се още коли, цяла армия от блестящи светлини.
— Ох — изстена скитникът.
После закуцука към реката колкото се може по-бързо и размаха ръка към патрулните коли зад себе си.
— Пфу — промърмори той отвратено. — Какво, по дяволите, ми влиза в работата? Какво, мамка му?
Отново Максуел
Колата на Д’Анунцио изхвърча иззад последния ъгъл и се втурна в нощта, осветена от въртящите се лампи на патрулните коли.
Аги седеше сковано, обзета от ужасни предчувствия. Светлините проблясваха пред очите й като червени облаци. Сирените пулсираха в слепоочията й като учестения пулс, който усещаше в гърлото си.
Понтиакът закова до бордюра. Аги отвори очи. Цялата уличка бе задръстена от полицейски коли, от които изскачаха мъже — полицаи в униформа и детективи с костюми и вратовръзки. Всички държаха пистолети и бяха приковали очи в единствената къща.
Аги също вдигна глава. Къщата беше от кафяв камък и стоеше самотно до празен парцел. Черните й прозорци изглеждаха зловещи. Изроненият камък, очуканата врата и аурата на разложение й придаваха вид на човешки череп.