„… бебето ми… детенцето ми…“
Максуел беснееше над тях. Джесика вече не пищеше. Беше се сгушила на гърдите на баща си, гледаше и плачеше.
Максуел размаха ръце във въздуха, сякаш искаше да прогони нещото, което се бе забило в гърба му. Вдигна лице към тавана и изрева, от устата му потекоха пяна и слюнки. Конрад чу гадно хъркане. Максуел хриптеше от болка, докато вадеше дръжката на метлата от гърба си.
— Умирай! — прошепна Конрад.
Максуел трябваше да умре веднага. Нямаше начин да оцелее. Не и след като бе извадил дръжката. Конрад обви дъщеря си с ръка и я притисна до гърдите си.
„… бебето ми…“
Вторачи се в подивелия гигант и повтори:
— Умирай!
Но чудовището все още бе на крака. Метна дръжката на метлата към стената и изръмжа. После погледна окървавената фигура на матрака и малкото момиченце, свито в ръката й. Поклати тъжно глава и се обърна. Бавно се отдалечи от тях и тръгна към вратата.
Конрад и Джесика лежаха на матрака и го гледаха. Видяха тъмната кръв, която се разля по ризата и панталона му. Максуел отвори вратата, наведе глава и излезе в коридора.
Конрад не знаеше как бе свалил лепенката от китките и глезените на дъщеря си. Нито пък помнеше как бе излязъл от стаята, а после и на улицата. Знаеше само, че трябва да се махне от тази стая и да отведе Джесика. Да намери Аги. Да, трябваше да намери жена си. Точно така.
Тя щеше да им помогне. Щеше да се погрижи за тях.
Той се запрепъва по коридора. Джесика се държеше за панталона му, а той галеше косата й с окървавената си ръка и притискаше лицето й към хълбока си. Внезапно се оказа пред къщата и навсякъде светеше. Ярки бели светлини и червени проблясващи лампи, които се сливаха с червените облаци пред очите му.
„Жена ми“ — помисли си Конрад, застанал на площадката.
И тогава започна да вика името й, макар да не го съзнаваше. Знаеше само, че трябва да остане на крака, докато не намери Аги.
„… жена ми…“
— Тук съм, Нейтън!
„… жена ми…“
— Мамо!
Нейтън затвори очи и поклати глава. Светът около него се завъртя.
„… трябва…“
Трябваше да остане на крака. Точно така. Той отвори очи и се вторачи в светлините. Погледна надолу и видя тялото на Максуел на стъпалата. Тялото на Максуел и…
„… жена ми…“
Аги. Аги тичаше към тях с протегнати ръце. Тогава детето, малкото му момиченце, се затича надолу по стълбите, покрай трупа на мъртвия гигант, и падна в прегръдките на майка си. Аги коленичи, обви ръце около нея и я притисна към гърдите си.
Конрад се залюля на площадката и бавно кимна.
„… жена ми… бебето ми… жена ми…“
Тогава всичко свърши. Разбра, че може да си почине.
И се отпусна в тъмнината… но не падна. Тялото му не се удари в земята. Някакви хора го хванаха и закрещяха в ухото му.
— Няма страшно. Дръж се, приятел. Ще се оправиш.
… мъж… дебел, вонящ мъж…
Дрезгавият бас на дебелия мъж избумтя в ухото му.
— Ще се оправиш, приятел. Всичко ще е наред. Дръж се.
Това беше моментът, който Конрад си спомняше. Тъкмо когато започваше да потъва в мрака около себе си, настъпи кристално ясен момент, в който разбра…
Видя всичко: полицаите, които тичаха към него, светлините, мъртвеца на стълбите, жена си, прегърнала Джеси на тротоара. И си помисли: „Ще живея“.
С напълно ясно съзнание си каза: „Ще доживея да видя внуците си“.
Краят
— Татко ще се оправи ли?
— Надявам се — отговори мама. Плачеше. — Мисля, че ще се оправи, сладурче.
Бяха завели татко в болницата с линейка. Джеси също трябваше да отиде там, но щеше да е с мама. Агата я държеше за ръка, докато вървяха по улицата. На отсрещната страна на улицата чакаше стара тъмносиня кола, която щеше да ги откара до болницата.
Джесика се чувстваше странно замаяна. Коремът я болеше, а краката й бяха студени и изтръпнали. Искаше й се да не ходи в болницата. Искаше да се прибере у дома и да си легне.
— Доктор Сейпърстайн в болницата ли ще е? — попита тя.
— Да — отговори майка й и изтри очите си.
— Той никога не дава близалки.
Въпреки сълзите си мама се засмя.
— По-късно ще ти купя близалка, миличка. Обещавам.
Докато вървяха, Джесика видя как един полицай отива до тъмносинята кола. Отвори вратата и една жена излезе навън. Беше много красива. Приличаше на принцеса. Но косата й беше мръсна. Принцесата носеше една от роклите на майка й — онази старата, на цветята. Не й прилягаше много добре — жената бе прекалено висока и слаба.