— Татко!
Дъщеря му изхвърча от кухнята и се втурна към него. Тичаше с разперени ръце, дългата й плитка се мяташе по гърба й.
— Татко, татко, татко, татко, татко! Татко, татко, татко, татко!
„Олеле“ — помисли си Конрад. Хлапето се фрасна в крака му. Обви ръце около него, притисна бузата си и затвори очи.
— Татко! — въздъхна дъщеря му.
— Здрасти, малката — каза Конрад жизнерадостно и се опита да се усмихне. — О, господи! Джесика, скъпа, моля те. Ох, кракът ми. Ох.
Той нежно свали ръцете й от крака си. Джеси го хвана за ръката и заподскача.
— Мама ми позволи да не си лягам, за да те дочакам.
— Страхотно — отвърна Конрад.
„Ще я убия — помисли си той. — Не, първо ще вечеряме, после ще я убия, а после ще си легнем.“
— Нали ми обеща преди да си легна да поиграем на „Не се сърди човече“ — продължи Джесика. — Не помниш ли?
— Ъъъ… така ли? О, страхотно.
— И мама каза, че си ми обещал.
— Е, добре — съгласи се Конрад. — Браво на мама.
Първо щеше да я убие, а после да вечерят.
Остави куфарчето си на пода. Джесика го задърпа към кухнята. Тъкмо бяха стигнали до вратата, когато жена му излезе от кухнята.
Двадесет и три години, откак се бяха запознали, а Агата все още го радваше с онази щастлива усмивка, от която бузите й порозовяваха, а сините й очи искряха. Рижавата й коса сега бе по-къса, но все още падаше по раменете й във водопад от къдрици. Закръглената й фигура бе понатежала още, извивките й си личаха дори под торбестата черна фланела и широкия бежов панталон.
— Здрасти, докторе — поздрави го тя, пристъпи към него и го целуна по устните.
От кухнята зад нея се понесе аромат на печено пиле, зехтин и чесън.
Е, първо щяха да си легнат.
Не можеше да си спомни какво щяха да правят след това.
Стори му се, че играта продължава цяла вечност. Джесика старателно броеше ходовете си.
— Еднооо, двеее, триии — започваше тя, после се объркваше. — О, чакай малко. Чакай малко. Къде бях?
Връщаше пионката си в началото и започваше отново.
— Еднооо, двеее, триии.
Конрад си мислеше: „Четири, пет! Четири, пет, за бога!“.
Агата му донесе сода и няколко бисквити, които направиха глада му по-поносим, и той започна да се отпуска.
Двамата с Джеси се бяха настанили на тъмночервения килим във всекидневната. Джесика седеше по турски, наведена над играта. Нейтън бе легнал по корем, опрял глава на ръката си. Отпиваше от содата и гледаше как дъщеря му брои.
— Еднооо, двеее, триии.
Джеси имаше руса коса като неговата, или по-скоро като онази, която Нейтън имаше навремето. Нейната беше гъста и дълга. Носеше я на плитка, за да не измъчва всяка вечер майка си с разресване на сплетените кичури. Но цветът беше точно като неговия. Останалата част от Джеси бе втора Агата. Розовите бузи, сините очи, широката усмивка. Маргарет, учителката й, казваше, че Джеси имала талант за изкуство също като Агата, и тя наистина почти всеки ден се връщаше от училище с нова рисунка на правоъгълна къща с триъгълен покрив или слаба жена в триъгълна рокля, или дървета с разперени клони, или нещо друго, а Конрад и Аги пляскаха с ръце и се възхищаваха. Най-добрите рисунки бяха окачени в музея на Джес: малката отсечка в коридора между детската стая и кухнята. Конрад нямаше представа дали рисунките са добри, или лоши. Но понякога стоеше в коридора и им се радваше. Рисунките на Джеси нямаха нищо общо със странните абстракции, рисувани от деца с емоционални разстройства. Един-два пъти той дори се бе усетил, че ги гледа и си мисли: „Е, тя никога няма да се нуждае от психиатър“. Не че в това да ходиш на психоанализа имаше нещо лошо. Но защо пък Джеси го прави? Майка й не беше алкохоличка. Баща й не беше смотан и зависим от жена си загубеняк. Нямаше абсолютно никаква причина Джесика да не е най-щастливото и идеално приспособяващо се човешко същество.
Хлапето беше с жизнерадостния характер на Агата. С нейната щедрост. С желанието й да се грижи за другите. Имаше две близки приятелки. Едната беше сладко, но грозно и тромаво момиченце, което Джеси бе видяла как нагрубяват на детската площадка. Джесика бе поканила момиченцето, Ейдриън, да си другарува с нея и другата й най-добра приятелка, Лорън. И оттогава се грижеше за Ейдриън. Точно по същия начин би постъпила и Агата.
Но макар Джеси да бе наследила много от майка си, имаше и някои дребни неща, в които Конрад виждаше себе си. Например Джесика се плашеше лесно и най-слабата критика докарваше сълзи в очите й. Конрад бе такъв като дете и се надяваше, че на дъщеря му няма да й се наложи да загрубее колкото него, да погребе страховете си дълбоко и да се научи да поема отговорности като неговите. Но защо пък да го прави? Майка й не беше алкохоличка. Баща й не беше смотан и зависим от жена си загубеняк. Нямаше абсолютно никаква причина Джесика да не е най-щастливото и идеално приспособяващо се човешко същество.