Но столът пред бюрото му — столът на Конрад — беше дървен. Малък, с кръгла облегалка, твърд. На седалката имаше лека вдлъбнатина, която вероятно би трябвало да направи твърдото дърво по-удобно. Конрад обаче имаше чувството, че седи върху мравуняк. Както и да се настанеше, му беше ужасно неудобно.
— Продавачът на жетони — изсумтя той. — Това е сегашният случай, нали?
— Да. Същата работа като с моряка. Този тип… — Сакс се наведе и зарови из купчината документи на бюрото си. — Робърт Ростоф. Успял някак си да накара Елизабет да го заведе в апартамента си. Но когато й се пуснал — бам! Накълцала го. Извадила му окото, отрязала му пишката. Лоша работа.
Конрад отново затърси по-удобно място на проклетия стол. Струваше му се, че няма да издържи тук цял месец.
— Дрогирана ли е била? — попита той.
— Не и според протокола.
— Взимала ли е някакви лекарства?
Сакс размаха документите.
— Да. Халдол. Но само десет милиграма. Взимала го от две години. Сега утроих дозата.
Конрад кимна.
— Проблемът е, че тя наистина изглеждала в ремисия — продължи Сакс. — Живеела сама, посещавала психиатъра си, работела като прислужница в някаква детска градина в Гринич Вилидж. Всичко изглеждало съвсем нормално, докато изведнъж — бум! И сега е тук.
Сакс се изкашля и очилата му най-после се плъзнаха надолу. Спряха се на носа му, от който изхвърчаха капчици пот.
— Очевидно по онова време също е взимала лекарства.
— И просто така е избухнала? Имало ли е някакви реакции преди това? Апатии? Конвулсии? Нещо друго?
Сакс поклати глава.
— Не. Но все пак нямах възможност да я разпитам подробно преди да побеснее.
— А сега е в кататония. Яла ли е нещо? Спала ли е? Ходила ли е до тоалетната?
— Храним я. Заспа. Не е ходила до тоалетната. Уринира на стола си. Но ние я почистихме, разбира се. Не искахме да те затрудняваме прекалено много.
Джери се опита отново да се захили, но смехът му замря бързо. Изглежда, парата му свършваше.
— На лекарства ли е в момента? — попита Конрад.
— Да. Чрез инжекции — обясни Сакс и разпери ръце, после ги отпусна тежко в скута си.
Усмивката му изглеждаше пресилена. По бузата му имаше струйка пот и капеше по посивялата му яка.
— Проблемът е, че не иска да говори. Имам предвид, това беше добра пациентка, Нейт. Разбирала се е с последния си лекар, онзи, който я изкарал от психиатрията и я стабилизирал. Беше настроена дружелюбно, човече. Готова да говори. Искаше да говори. А сега внезапно нито дума — изхленчи той и избърса потта от лицето си. — Е, какво мислиш?
Известно време Конрад не можеше да направи нищо, освен да продължи да гледа втренчено Сакс. Огромната му глава, плешивото теме. Тъмните очи, които примигваха нервно зад дебелите очила. Помисли си, че сигурно не е приятно президентът на Куинс да ти диша във врата. Да разполагаш само с тридесет дни, в които да представиш случая пред съда, а пациентът ти да занемее.
Конрад взе куфарчето си от пода и каза:
— Хайде да отидем да я видим.
Бе готов на всичко, за да се махне от този проклет стол.
Асансьорът ги отведе до четвъртия етаж — отделението за криминално проявени жени. Зад металното бюро до двойната врата на отделението седеше дебела чернокожа надзирателка. Тя вдигна свирепия си поглед към значката с идентификацията на Сакс, после кимна и Сакс пристъпи напред и отключи вратата с голям ключ.
Конрад го последва в отделението.
Пред тях се простираше дълъг коридор, мрачен и едва осветен. Две-три флуоресцентни лампи проблясваха в лилаво на високия таван, останалите висяха сиви и безжизнени. Сенките на двамата лекари играеха по стените. Коридорът сякаш изчезваше в противния здрач.
Беше време за обяд и докато минаваха покрай столовата, Конрад видя жените, които се хранеха там — десетина чернокожи жени, наведени над пластмасови подноси. Безформени жени в безформени и мизерни униформи тъпчеха хляб и картофи в устите си, по дрехите им се сипеха трохи.
В коридора беше тихо. Чернокожи жени и сиви фигури излизаха от сенките, кимаха на Сакс, без да проговорят и без да се усмихнат, после изчезваха в сенките.