Сакс спря пред врата номер 3 — дебела дървена врата, чийто прозорец бе обезопасен с плътна телена мрежа. Погледна Конрад, ухили се и поклати глава. Конрад предположи, че усмивката му би трябвало да е подканяща.
Сакс завъртя ключа, вратата се отвори и той влезе. Конрад го последва.
Беше малка стая, всъщност килия. Слабо осветена от единствената крушка, която висеше от тавана. До стената вляво имаше метално легло. На отсрещната стена се виждаха мивка и пластмасова масичка. В единия ъгъл имаше малка ниша. Конрад предположи, че е за клозет. Срещу вратата имаше голям прозорец със солидни решетки.
На един стол пред прозореца седеше млада жена.
Когато я видя, Конрад застина. Божичко!
Сакс вдигна ръка към нея като иконом, който представя официално гостите и каза сериозно:
— Елизабет Бъроуз.
Нейтън не каза нищо.
„Божичко! — помисли си той пак. — Само я погледни.“
Не искаш ли да ме докоснеш?
Лицето й беше като картинка, ангелско лице. Ягодово русата й коса падаше по раменете, дълга, права и копринена. Обрамчваше красиво високите й скули и чело, бели като алабастър и блестящи. Огромните й кристално зелени очи гледаха съсредоточено в нищото.
Седеше на стола абсолютно неподвижно. Главата й бе вдигната, а очите — приковани право напред. Носеше смачкан панталон от рипсено кадифе и мъжка риза с къси ръкави. Но дори в тези мизерни, предоставени от градската управа дрехи, фигурата й бе елегантна и грациозна. Елизабет не бе имала достатъчно време да надебелее от противната болнична храна. Голите й ръце бяха снежнобели и лежаха спокойно в скута й.
Конрад бавно въздъхна, примигна и се стегна. После се помъчи да проговори.
— Здрасти, Елизабет. Приятно ми е да се запознаем.
Тя не отговори. Не помръдна. Гледаше право напред.
Конрад присви очи и се загледа в нея.
Преди три години го бяха помолили да участва в едно проучване в Колумбийския университет. Изпробваха нови методи за лечение на затворили се в себе си пациенти, които включваха типа терапия, въведена от него и още един лекар, Марк Бърнстайн. Идеята беше да се разчита по-малко на лекарствата и повече на подбуждане на някаква форма на взаимодействие с терапевта. С комбинация от леки лекарства и активни, дори радикални техники за общуване, Конрад скоро успя да помогне на няколко пациенти да осъществят нова връзка с действителността. В един-два случая можа дори да докладва за значителни ремисии.
В хода на проучването бе работил с пациенти, затворили се в себе си или изпаднали в кататония. Бе видял как един четиридесет и две годишен мъж остава в поза на ембрион в продължение на дни. Също и с тийнейджърка, която стоеше неподвижно, вдигнала във въздуха ръцете и единия си крак като балерина. Беше видял пациенти, които потрепваха като опъната тетива, и други, които гледаха вторачено в нищото и се лигавеха, без да помръдват. Имаше и една жена, Джейн, жертва на изнасилване като дете, която твърдо повтаряше „не“ на всеки три секунди.
Но никога не беше виждал никого като Елизабет Бъроуз.
Не само заради красотата й. Но и заради ведрината и спокойствието й. Ръцете й почиваха кротко в скута, погледът й бе вглъбен. За миг Конрад изпита чувството, че тя е нащрек и знае какво става.
Той се обърна към Сакс и се насили да се усмихне.
— Защо не ни оставиш насаме, за да се поопознаем?
Сакс се поколеба за момент. Очевидно случаят бе изключително важен за него. Но нямаше избор. Той също се насили да се усмихне.
— Викай, ако се нуждаеш от помощ или…
Сакс сложи ключа в ръката на Конрад, излезе и затвори вратата.
Конрад се обърна към Елизабет, усмихна се и каза:
— Ще пусна касетофона. — Той извади машинката от джоба си.
Натисна копчето за запис и остави касетофона на масичката до мивката. После прекоси стаята с две стъпки, остави куфарчето си на леглото и го отвори. Не погледна Елизабет, докато ровеше вътре, но му се стори, че усеща как погледът й се премества върху него. Чувстваше, че Елизабет го наблюдава.
Извади фенерче. Когато се обърна към Елизабет, тя седеше неподвижно и гледаше право напред.
Той пристъпи към нея.
— Извини ме — каза Конрад, наведе се и нежно и бързо дръпна клепача й нагоре.
Насочи лъча в очите й, първо в дясното, после в лявото. Зениците се свиха от светлината. Той долови обичайното примигване под пръстите си.