Прибра фенерчето в джоба си и хвана дясната й китка. Снежнобялата кожа беше гладка и топла. Пулсът беше равномерен. Той вдигна ръката й на височината на рамото й и загледа лицето й. После пусна китката.
Ръката на момичето се отпусна леко и увисна несигурно във въздуха. Бледите й устни се свиха. После ръката й бавно се върна в скута. Тя я притисна с другата си ръка и продължи да седи безмълвно и неподвижно.
До леглото имаше още един стол. Конрад го взе и го сложи пред Елизабет. Завъртя го с облегалката към нея и го яхна. Настани се удобно и й се усмихна.
— Всъщност ръката ти трябваше да остане във въздуха — каза той. — Истинските кататоници остават в това положение, в което ги нагласиш.
Знаеше, че рискува, тъй като можеше и да греши. А дори и да беше прав, предизвикателството можеше да предизвика зловеща реакция. Елизабет беше дребно и крехко момиче, както бе казал Сакс, но ако тайният й приятел се събудеше, Конрад не се съмняваше, че може да го прати в болницата, че и в моргата.
Отначало тя въобще не реагира. Думите му увиснаха във въздуха. Конрад седеше и търпеливо я наблюдаваше.
После Елизабет бавно завъртя глава към него. Сърцето на Конрад заби силно, когато дълбоките зелени очи бавно фокусираха погледа си. Сладките черти, обрамчени от лъскавата коса, се оживиха. Лека розовина се разпростря по бялата й кожа. Конрад си помисли, че Елизабет прилича на оживял манекен от витрина.
Тя вдигна ръка към гърлото си, разкопча ризата и разголи гърдите си.
— Можеш да ме докоснеш — прошепна тя, — ако после ме оставиш на мира.
— Ъъъ… — беше единственото, което можа да промълви Конрад.
Очите му се спряха върху нея въпреки волята му. Кожата й беше гладка и бяла. Гърдите й бяха малки, но красиви, розовите им зърна биха го оставили без дъх, ако си позволеше да се загледа в тях.
Но той повдигна очи към лицето й.
— Моля те, Елизабет, закопчай си ризата.
Тя учудено присви очи.
— Не искаш… не искаш ли да ме докоснеш?
„О, господи, хич и не питай“ — помисли си Конрад.
— Искам да ти помогна — безстрастно отвърна той. — И не мисля, че това е най-добрият начин. Моля те, закопчай си ризата.
Все още объркана, Елизабет придърпа ризата върху гърдите си. Конрад погледна настрани, тъй като се страхуваше да спре очи върху нея.
„Горкото копеле й предложило, а тя го пребила от бой. Робърт Ростоф също й се пуснал — и бам! Накълцала го на парчета.“
Чуваше ясно гласа на Сакс и грубия му смях.
„А ти какво й направи, Джери? С какво я накара да побеснее, а после да се затвори в себе си?“
„Не искаш ли да ме докоснеш?“
След малко я погледна отново и облекчено забеляза, че си е закопчала ризата. Пак бе отпуснала ръце в скута си, но сега го наблюдаваше с любопитство и лека тревога.
Той се наведе и заговори предпазливо:
— Елизабет… обвинена си в убийство. Разбираш ли това?
Тя не му отговори веднага, само леко поклати глава. После каза:
— Не искам… не искам да говоря с теб.
В гласа й се долавяше нещо автоматично и разсеяно. То я караше да изглежда безразлична, сякаш коментираше събития, които не я засягат.
— Не искам да говоря с теб. Може да си един от тях.
Конрад кимна, но не проговори.
Момичето продължи енергично:
— Имам предвид, те всички се преструват на свестни отначало. Понякога успяват да ме заблудят. Но знам какво всъщност искат. Знам.
Елизабет го погледна отвисоко. Изпитваше превъзходство от тайната си.
— Добре. — Конрад кимна. — Какво искат?
Тя се наведе към него.
— Искат да извадят майка ми.
— Майка ти — повтори Конрад окуражително.
— Да. Така ми каза Робърт Ростоф.
— Робърт Ростоф. Убитият.
— Да. Той ми каза. Предупреди ме. Точно това се канеха да направят.
— И това те ядоса.
Елизабет се готвеше да потвърди, но спря рязко.
— О, не — внимателно възрази тя. — Не мен. Аз не бях ядосана. Тайния приятел се ядоса. Направо побесня. Направи нещо лошо. Много лошо. Затова съм тук. Но не бях аз. Беше Тайния приятел.
Конрад зачака следващите й думи, но тя замълча. Отмести очи от него и задъвка долната си устна. Изглежда се опитваше да си припомни нещо.
Той я окуражи.
— Тайния приятел не е искал да извадят майка ти, нали?