— Да. Точно така. Да.
— Защо, Елизабет?
— Какво?
Тя примигна и го погледна объркано.
— Ами… защото от очите й ще излязат червеи — простичко обясни Елизабет. — Червеи и… от плътта й ще се покажат костеливи пръсти. — Тя потръпна и се намръщи. — Плътта й вече е като парцали и костите стърчат. А очите й са празни и от тях излизат червеи…
Конрад усети как настръхва. Дори погледна през рамо, за да се увери, че никой не се прокрадва зад гърба му. Или поне никой, от чиито очи излизат червеи. Видя само слабо осветената килия. Дървената врата с метална мрежа на прозореца. Мивката и пластмасовата масичка. Празното легло.
Той се прокашля и пак погледна Елизабет.
— Майка ти е мъртва, така ли?
— Да. О, да. А ако я извадят, душата й може да отлети. И тогава от нея няма да остане абсолютно нищо? — Елизабет тъжно поклати глава и го погледна. — Нали знаеш, всеки има душа. Дори аз. Понякога я усещам. Не искам да излети от мен. Усещам я вътре в себе си.
Елизабет вдигна ръце от скута си и ги скръсти на гърдите си. За миг Конрад се уплаши, че момичето отново ще се съблече. Но вместо това Елизабет обви ръце около раменете си и затвори очи. После вдигна лице към лампата, сякаш тя бе слънцето. Залюля се леко напред-назад.
— И сега я усещам. Чувствам душата си — промърмори тя. — Все още е тук. И аз съм тук.
Конрад седеше неподвижно и я наблюдаваше. Не можеше да откъсне очи от нея. Тя продължаваше да се люлее под лампата, обвила ръце около раменете си. После, докато той я гледаше внимателно, изражението й започна да се променя. Устата й се изви надолу, брадичката й се набръчка. Устните й затрепериха, сякаш щеше да заплаче.
Внезапно Елизабет отвори очи и се вторачи в него. Конрад се почувства, сякаш са го ударили. Отдръпна се малко назад на стола си. Кристално зелените очи сега гледаха ясно и открито. Конрад видя агонията в тях, гола и ярка като бушуващ пожар в сърцето й.
— О, господи! — едва прошепна тя. — Още съм тук.
Едната й ръка се протегна към неговата и я хвана.
Конрад усети отчаяното напрежение в пръстите й.
— О, господи, господи — тихо заплака тя. — Моля те. Моля те, докторе. Аз още съм тук.
Гробището
Вечерта Конрад отиде на гробището. Беше малко и занемарено. Старите паметници и кръстовете изглеждаха разкривени и очукани в синкавия здрач. Над гробовете се спускаше мразовита мъгла.
Мястото, където отиваше, бе в задната част, близо до ръждясалата желязна ограда. Над гроба имаше статуя на опечалена жена — наведена, протегнала едната си ръка към земята. Конрад тръгна в мъглата към нея.
Когато се приближи, забеляза, че гробът не е заровен. Беше го очаквал, но все пак, когато стигна до ръба, усети в стомаха си ледена буца. Погледна надолу в ямата и видя положения на дъното ковчег — тежък сив сандък с инкрустиран върху него кръст. Конрад вдигна очи и за първи път видя нещо странно в статуята над него. Опечалената жена се усмихваше. Гледаше го с налудничави искрящи очи. Страхът в стомаха на Конрад нарасна. Краката му омекнаха.
После от ковчега под него се чу звук.
Конрад искаше да побегне, но не можеше. Не искаше да гледа, но трябваше. Взря се в отворения гроб. Звукът се чу отново: далечно странно мърморене. Конрад знаеше, че ковчегът ще се отвори — беше виждал същата сцена в безброй филми. Но не можеше да побегне. Дори не можеше да се извърне. Стоеше безпомощно. Капакът бавно започна да се отваря. Той изстена от ужас и затрепери.
Ковчегът се отвори и той я видя. Изплака безмълвно. Тя протегна ръце към него: ръце с изгнила плът. Усмихна му се. Очите й изпукаха като яйца и от тях изпълзяха паяци.
— Все още съм тук, Нейтън — прошепна му тя. — Не искаш ли да ме докоснеш?
Конрад извика стреснато и седна в леглото. Сърцето му биеше лудо. Мъчеше се да си поеме въздух. Мина цяла секунда преди да осъзнае, че е сънувал. Спря очи върху очертанията на телевизора в мрака. Завесите леко се люлееха. Въздухът ухаеше на октомврийски дъжд. Конрад видя жена си под юргана и сложи ръка на хълбока й.
— Мамка му — прошепна той, после се надигна на мократа си от пот възглавница. — Мамка му.
Сънят остана в мислите му цяла сутрин. Сънят и момичето. Беше събота и бе негов ред да води Джесика на урок по цигулка. През цялото време, докато я приготвяше, говореше и се шегуваше с нея. После, в автобуса, я слушаше как се смее с другите деца. И мислеше за кошмара си и за Елизабет.