Обичаше да ходи на уроците по цигулка. Харесваше старото музикално училище. Обичаше да се разхожда по коридорите и да слуша звуците, които долитаха от класните стаи. Приятно му беше да надзърта в залата за танци и да наблюдава момиченцата по трика, които се упражняваха пред огледалата. Увлечените в музиката деца го караха да изпитва странна и приятна топлина и меланхолия.
Той самият така и не се бе научил да свири на музикален инструмент. Веднъж, когато беше в пубертета, майка му му каза: „Защо не се научиш да свириш на нещо, Нейтън?“. Спомняше си я как седеше в креслото във всекидневната. Пред прозореца. Силуетът й се очертаваше на фона на розово-белите цветчета на черешата в двора.
Тя пиеше сок от грейпфрут, всъщност грейпфрут с водка, и му се цупеше. А после попита: „Защо не се научиш да свириш на нещо?“. Каза го с обичайния тон, който използваше за подобни съвети. Същият леко отчаян тон, с който казваше: „Защо не спортуваш нещо, Нейтън?“ или „Защо не се запишеш в някой клуб?“. Слаб и разсеян, отдалечен и безполезен глас.
А после баща му, седнал на канапето, вдигна очи от вестника си и се включи в разговора. „Винаги съм смятал, че ако не можеш да вършиш нещо добре, въобще няма смисъл да се залавяш с него.“ Да, това пък беше неговият обичаен тон за съвети, дълбокият и мъдър мъжки глас. Гласът, с който понякога казваше на жена си: „Разбира се, че искам да се откажеш от пиенето, скъпа. Просто не се мъчи да го правиш изведнъж. По малко и от време на време, това е тайната“. Да, добрият стар татко беше пълен с добри съвети.
Истината беше, че нямаше никакво значение какво казват родителите му или пък как го казват. Нищо не би се променило дори майка му да му беше купила „Страдивариус“ и да бе поставила инструмента в ръцете му с благословии. Или пък ако баща му го бе прегърнал и бе извикал: „Давай, сине! Постигни нещо“. Нейтън пак нямаше да се научи да свири на никакъв инструмент, не би се заел със спорт и не би се записал в клуб. Нямаше да направи нито едно от тези неща, защото те щяха още повече да го отдалечат от дома му. Щяха да го накарат да оставя майка си сама за по-дълго. Сама с не толкова тайните си бутилки водка и джин. А дали тя не му правеше подобни предложения точно заради това? За да се отърве от него? Той поне си бе мислил така по онова време.
Във всеки случай му беше приятно да посещава музикалното училище заедно с дъщеря си. Радваше се за нея и дори леко й завиждаше — с благородна завист. Седеше с кръстосани крака на дървения под в залата за танци, широко помещение с огледала по стените. Децата с цигулките се струпваха в кръг около усмихнатата млада жена, която ги учеше. А после започваха да свирят „Блести, звездичке“, „Кажи на леля Роди“ и „Песента на вятъра“. Конрад гледаше дъщеря си и кимаше одобрително. Знаеше, че лицето му винаги трябва да изразява одобрение, тъй като Джесика го поглеждаше от време на време, докато свиреше. Хвърляше му крадешком бърз поглед, забелязваше кимането му и се усмихваше доволно.
Но днес мислите му се лутаха разсеяно и непрестанно се връщаха към кошмара и момичето. Все още го изпълваше гнусният страх, който бе изпитал над гроба. Спомняше си го прекалено добре. Той го накара да се сети за студената тръпка, пропълзяла по гърба му, докато Елизабет Бъроуз описваше майка си.
„От празните й очи ще изпълзят червеи.“
Тръпката на нерационалното съмнение. Притеснението от срещата с лудостта.
Джесика го погледна и той кимна и се усмихна. Групата свиреше „Елате, мънички дечица“, една от трудните мелодии за начинаещи. Миналата седмица Джесика бе една от онези, които трябваше да седят и да слушат, докато по-напредналите я свиреха, но оттогава се бе упражнявала усърдно и сега, докато няколко деца още седяха, тя свиреше заедно с другите. Конрад й намигна весело. Джеси прикри усмивката си и се съсредоточи върху цигулката.
Конрад продължи да я гледа, но разсеяно. Отново се замисли за Елизабет.
„Искат да извадят майка ми… Тайният приятел се ядоса… направо побесня.“
Конрад от опит знаеше, че винаги когато навлезеш в света на лудостта, по гърба ти пропълзяват ледени тръпки. Все едно че навлизаш в непозната територия и внезапно стъпваш в плаващи пясъци…
„От очите й ще излязат червеи… и от плътта й ще се покажат костеливи пръсти…“
После се озоваваш в подземна джунгла, място със зловещи сенки и страшни вампири, които протягат ръце към теб от блатата.
„Плътта й вече е като парцали и костите стърчат. А очите й са празни и от тях излизат червеи…“