После се избърсах и си облякох нощницата. Вече не ме болеше толкова, но още плачех и подсмърчах. Излязох от банята тихо, за да не би майка ми да ме забележи. Тя ужасно се ядосваше, когато плачех или се оплаквах.
Та излязох от банята и той ми проговори. Чух гласа му в ухото си.
— Майка ти направи нещо лошо.
Беше ядосан. Личеше си по гласа му.
Поклатих глава и му прошепнах:
— Мама не е виновна. Трябваше да направи това, което искаше мъжът. Всичко е заради наркотиците.
Но Тайния приятел каза:
— Майка ти е лоша. Трябва да я накажеш.
Възразих му:
— Не, Били, не.
Знаех, че е Били. Беше облечен в същата риза на бели и сини райета, която носеше винаги. Държеше топка. Понякога в училище „Слънчев лъч“ играехме на топка с другите деца. Казах му:
— Не, Били. Мама е добра понякога. Наистина.
Но Били не искаше да ме слуша.
— Тогава аз ще я накажа — каза той. — И тя ще съжалява.
Нищо не можех да направя. Затворих очи, за да не гледам, но това не помогна. Видях как Били отиде до леглото на майка ми. Тя лежеше по гръб и се усмихваше на тавана. Помолих Били да не й прави нищо, но той не ме послуша. Пусна топката и тя заподскача към другия край на стаята. После измъкна възглавницата изпод главата на майка ми.
— Моля те, Били! — извиках.
Той затисна лицето на майка ми с възглавницата. Тя се опита да се надигне. Опита се да отблъсне възглавницата. Видях я как рита, тялото й се сгърчи. Тя сграбчи ръцете на Били, удари го и го издра. Мислех, че Били ще я пусне, но той не го направи. Беше много силен. Наистина много силен. Имаше някакви… специални сили или нещо такова. Майка ми не можеше да стане. Бореше се, а Били просто натискаше възглавницата върху лицето й. Беше ужасно ядосан. Искаше да я накаже.
После мама спря да се бори и да се опитва да стане и ръцете й се отпуснаха на леглото.
Тогава Били я пусна и сложи възглавницата пак под главата й. Мама лежеше с отворени очи и уста. Гледаше учудено тавана.
— Сега тя ще съжалява — каза Били.
И си тръгна.
Аз се пъхнах в чувала и заспах.
Лицето на Конрад не трепваше. Той не откъсваше очи от Елизабет. Изглеждаше безстрастен, но и изпълнен със съчувствие и разбиране. Из главата му препускаха луди мисли: „Мамка му! Мили боже! О, господи!“.
През цялото време Елизабет беше говорила с равен, мелодичен глас. Сладък детски глас. Очите й бяха широко отворени, празни и невинни. Докато обясняваше как майка й спряла да се бори, тя свиваше рамене и дори се усмихна. Все едно всичко се бе случило на друг човек, а не на нея.
Елизабет свърши и го погледна внимателно, сякаш очакваше коментар.
— Разбирам — тихо каза Конрад. — И кога отново видя Тайния приятел?
— О, веднага — с лекота отвърна Елизабет. — След два дни. Беше в камиона, който отиваше на гробището.
— Разкажи ми.
Конрад се опитваше да диша спокойно. Започваше да му се вие свят.
Елизабет продължи:
— На сутринта, след като дойде Били, слязох при Кати Робинсън — старата негърка, която живееше на етажа под нас. Винаги беше много мила с мен. Понякога ми даваше бонбони и играчки. Почуках на вратата й и когато тя ми отвори, казах: „Мама не иска да стане. Мисля, че е умряла“. Кати веднага се обади в полицията.
Докато говореше с тях, аз избягах. Знаех, че няма да ми повярват за Били. Мислех, че ще ме вкарат в затвора. Отидох до будката за вестници, там имаше и видеоигри. Нямах пари, но едно момче играеше на „Нашественици от космоса“. Стоях и го гледах, но след малко то си тръгна — сигурно отиде на училище. Когато се върнах, пред къщата още имаше полицейски коли, затова се скрих в задната уличка. Точно там, където хазаинът изхвърляше боклуците. Имаше желязна врата, но аз се пъхнах през решетките. Скрих се зад кофите за боклук, но никой не дойде да ме търси. Плачех, защото ми беше мъчно за мама.
Беше топло и не ми беше студено. Прибрах се чак през нощта. Полицаите вече си бяха тръгнали. Пак отидох при Кати Робинсън. Тя беше много разтревожена. Каза, че полицаите ме търсили навсякъде. Казах й, че не искам да отивам с тях, защото ще ме вкарат в затвора. Но тя се засмя и каза, че това били глупости. Обясни ми, че не вкарвали малки момиченца в затвора. Щели само да намерят човек, който да се грижи за мен. Успокоих се.
Бях много гладна. Бях яла два портокала за закуска, но оттогава не бях яла, а беше време за вечеря. Кати Робинсън ме нахрани. Каза ми да остана при нея през нощта и че сутринта ще се обади в полицията. Качих се горе, взех си спалния чувал и го свалих при нея.