После, докато си лягах, я попитах:
— Къде отнесоха мама? Къде е сега?
— В болница „Белвю“ — отговори тя. — В моргата.
— Там ли ще я държат? — попитах.
— О, не — отвърна Кати. — Ще я откарат на острова. На остров Харт. Много красиво място. Там има голямо гробище за хора като нас, които нямат пари за погребения. Наричат го Гробището на бездомниците. Ще направят хубаво погребение на майка ти и тя ще почива в мир. Сигурна съм.
— Може ли да отида там? — попитах.
Исках да видя хубавото погребение на мама. Исках да й кажа, че съжалявам за онова, което бе направил Били, и да се сбогувам с нея. Но Кати Робинсън ми каза, че на острова не пускали деца. През нощта, вместо да спя, лежах будна и плаках. Страхувах се да не би мама да си помисли, че аз съм й направила нещо лошо и да разкаже за това на всички в рая. Исках да й обясня за Били и да й разкажа, че не съм успяла да го спра.
Сутринта, преди Кати Робинсън да се събуди, се измъкнах от спалния чувал и излязох. Знаех как изглежда „Белвю“, защото мама веднъж ме беше водила там. Течеше й много кръв. Нали разбираш, мензис. Та помнех как изглежда болницата. Просто трябваше да попитам госпожа Гарсия от бакалницата накъде да тръгна и щях да намеря „Белвю“. Знаех, че е на Първо авеню, широкото авеню, което минава покрай реката и магистралата.
Ходих дълго пеша, но когато стигнах до болницата, беше още рано. Сградата беше голяма и мръсна, мрачна и зловеща. Аз бях малка и тя ми приличаше на чудовище, скрито в тревата. Моргата беше отзад. Беше по-модерна — куб от стъкло и зелени панели.
Пред нея имаше паркинг и аз тръгнах през него. Канех се да вляза вътре и да попитам къде е майка ми. Но докато вървях, чух как един човек каза нещо за остров Харт.
— Нова доставка за острова — извика той.
Надникнах и видях бял пикап. Отстрани пишеше „Болница Белвю“. Пикапът бе спрял точно пред металната врата на моргата — тя беше отворена. Задната врата на пикапа също беше отворена. Мъжките гласове идваха от вътрешността на сградата. След малко мъжете излязоха.
Бяха двама. Единият беше облечен в синьо — с работна риза и джинси. Другият беше с карирана риза. Излязоха от металната врата. Носеха огромен сандък. Веднага разбрах, че е ковчег.
Вдигнаха ковчега и го сложиха в каросерията. После мъжът в синьо каза:
— Това е последният, Майк. Влез да се подпишеш и тръгвай.
Влязоха в сградата.
Знаех какво става — искам да кажа, предположих. Щяха да откарат бедните хора на остров Харт, за да ги погребат. Помислих си, че и майка ми е в пикапа. Развълнувах се. Трябваше да направя нещо.
Но бях прекалено уплашена. Знаех, че двамата мъже може да се върнат всеки момент. Не исках да се показвам. И изведнъж чух глас:
— Елизабет. Елизабет.
Гласът идваше от пикапа.
Нямах време да мисля. Изтичах напред колкото се може по-бързо. Пикапът беше доста висок, но бях толкова възбудена, че се хванах за ръба и скочих вътре. Там имаше поне десет сандъка. Ковчези. Огледах се, но не видях никого. И вече не чух гласа.
След малко мъжете дойдоха. Единият — онзи с карираната риза — се приближи до входа на моргата, махна с ръка и извика:
— Чао, Лу.
Стоях в пикапа като замръзнала и го наблюдавах.
Но после пак чух гласа.
— Елизабет.
Каза само това. Съвсем тихо. Но някак си разбрах какво иска от мен. Клекнах и се скрих зад два ковчега, които бяха поставени един върху друг. Чух стъпките на мъжа по асфалта, после и тракането на вратата. Светлината в пикапа изчезна. Исках да скоча и да му извикам, че съм вътре, но не го направих. Не можах. Не знам защо.
Беше съвсем тъмно. Навсякъде около мен имаше ковчези и беше тъмно.
Спомням си, че извиках:
— Помощ. Помощ. Аз съм тук.
Но точно тогава двигателят заработи. Стана шумно и никой не можеше да ме чуе. Исках да потропам по стената на пикапа, но там бяха подредени ковчези, а ме беше страх да се доближавам до тях. Пикапът тръгна. Седнах на пода и заплаках. Скубех си косата и виках:
— Мамо. Мамо. Мамо…
Това беше най-страшното — не виждах абсолютно нищо. Знаех, че ковчезите са навсякъде около мен, но не можех да ги видя. Не знаех какво става в тях. Имам предвид… дали всички още са вътре. Страхувах се, че някой може да излезе. Бяха от обикновени дъски, едва сковани, с по две летви отгоре. Щеше да е лесно да махнеш летвите и да излезеш. Дори и за майка ми. Тя можеше да излезе от ковчега си. И можеше да ми е ядосана. Сигурно си мислеше, че съм лоша. А беше прекалено тъмно, за да я видя, преди да застане пред мен с ухилено мъртвешко лице. Плачех и шепнех: