— Моля ви, моля ви, моля ви…
После започнах да виждам по малко. Сенки. Форми. Сандъците, повече от десет, може би петнадесет, подредени по два до стените, встрани и зад мен. Някои бяха много малки. Имам предвид, малко по-големи от кашони за цигари. Непрестанно местех очи от един на друг, за да се уверя, че никой не мърда и не се отваря. Все още плачех. Лицето ми беше мокро, а от носа ми течаха сополи.
Внезапно някой прошепна в ухото ми:
— Елизабет.
Изпищях и се завъртях. Не я виждах в тъмното, но знаех, че е там и седи до мен. Мама. Моята майка.
— Не ми се ядосвай, мамо. Не съм виновна. Били беше.
Но мама не ми проговори повече. Само си седеше там, невидима в тъмното. Но усещах, че ме гледа.
Отдръпнах се и се ударих в ковчезите.
— О, мамо, моля те…
— Елизабет — прошепна тя отново. — Елизабет.
Не спирах да се въртя и да се опитвам да я видя. Знаех, че е там. Косата й падаше пред лицето като водорасли. Очите й приличаха на стъклени и ме гледаха вторачено. Знаех го. Усмихваше се. С мека, замечтана усмивка. Не можех да кажа нищо. Само бършех лицето си от сълзите и треперех. Цялата треперех, а зъбите ми тракаха.
И тогава стана нещо. Майка ми се промени. Гласът й се промени. Внезапно тя стана различна. Нещо като… като майката от училище „Слънчев лъч“. Когато стоеше в двора и гледаше как децата си играят. Имам предвид, беше мила. Гласът й беше приятен.
— Не се страхувай, Елизабет — каза ми тя. — Аз съм. Тук съм.
Беше странно. Искам да кажа, много странно. Чувах нейния глас. Но това беше и гласът на Били. Идваше от същото място. Сякаш един и същи човек говореше с различни гласове вътре в главата ми. И гласът каза нежно:
— Не се тревожи, Елизабет. Вече не си сама. Аз съм тук. Аз съм твой приятел. От сега нататък аз ще бъда тайният ти приятел.
Почувствах се малко по-добре. Продължих да седя в тъмния пикап, но не се страхувах толкова. След малко дори се раздвижих. Запълзях наоколо и разгледах ковчезите отблизо. На всеки имаше бял етикет. На етикета бяха напечатани име, номер и място за възрастта и религията на умрелия. Прочетох всички етикети, като търсех името на майка ми, но не можах да го намеря. Отначало си помислих, че я няма тук и Кати Робинсън е сгрешила.
Но после видях един етикет, на който пишеше: „Неидентифицирана бяла жена“. Все още го помня отлично. Номер и празни места за името, възрастта и религията, а после въпросителна. Осъзнах, че това трябва да е мама. Очевидно не знаеха името й, защото аз не бях там, за да им го кажа. Е, все пак значи щяха да й направят хубаво погребение.
Облегнах глава на ковчега и притиснах буза до грубото дърво. Пикапът подскачаше, а аз прегръщах ковчега. Гласът ми проговори отвътре:
— С теб съм, Елизабет. Все още съм с теб. Все още съм тук.
„Боже Господи!“ — помисли си Конрад, после закима със съчувствие.
Елизабет се залюля леко и се усмихна.
— С теб съм — прошепна тя отново и по бузите й потекоха сълзи. — Винаги ще бъда с теб.
Конрад зачака търпеливо. Тя отпусна брадичка и постепенно сълзите намаляха. После той попита:
— Какво стана след това?
Елизабет бавно повдигна очи. Избърса бузи с дланта си и въздъхна тежко.
— Е, добре… пътувахме дълго. После чух силен шум и гласове… мисля, че бяхме на ферибота, който отиваше към острова. Накрая мъжът с карираната риза отвори задната врата. Светлината беше толкова ярка, че трябваше да заслоня очите си с ръка. Мъжът започна да пищи.
— О, Господи! Света Богородице! О, Господи! О, Господи!
Изглежда, мислеше, че е видял призрак.
При тези думи Елизабет се засмя. Странно нормален звук. Бузите й порозовяха от усмивката. Косата й заблестя, когато тя отметна глава назад. Конрад усети как тялото му се съживява. Заболя го, когато си представи каква жена е можела да стане Елизабет.
Тя продължи спокойно.
— Дотичаха други мъже. Един от тях, бял, се качи в пикапа и ме свали. Намирахме се на черен път в края на стар док. Водата беше зад мен и пред мен, а в далечината, отвъд дърветата, видях няколко сиви бараки, заобиколени от бодлива тел. Пристигнаха още мъже и се струпаха около мен. Бяха най-вече чернокожи, облечени в тъмнозелени дрехи. Имаше и няколко бели, но те носеха бели ризи и сини панталони. Белите имаха и значки на ризите и кобури с пистолети на кръста. Вдигнаха много шум заради мен. Онези в зелените дрехи бяха затворници и работеха на гробището. Заравяха труповете на бедните. А мъжете с пистолетите бяха пазачите им.