Сакс продължи да кима. Свали очилата си и ги размаха. Конрад се понамести на неудобния стол, като се молеше мъчението да свърши по-бързо.
— Основният ни проблем е дали Елизабет може да се яви на дело — каза Сакс. — Добра ли е паметта й?
— Да, изглежда отлична. Накарах я да повтори историите си и подробностите винаги бяха едни и същи. Но параноичните й идеи са безброй…
Сакс се наведе напред.
— Нейт, тя в състояние ли е да помогне на собствената си защита?
Конрад отвори уста, за да отговори, но нещо в поведението на Сакс го накара да се поколебае. Накрая той отговори:
— Не. Не, по дяволите. Тя е шизофреничка, Джери. Страда от параноична шизофрения. Това е диагнозата ми. Не може.
— И си готов да свидетелстваш за това?
Конрад отново се поколеба, но после каза:
— Да. Разбира се, че съм готов. Имам предвид, тя не може да се яви на дело. Няма начин.
Това очевидно бе отговорът, който искаше директорът на „Импелитери“. Той се облегна на мекия си, удобен стол и сложи очилата на огромната си глава. После скръсти ръце върху гигантското си шкембе. Лека усмивка заигра по устните му.
— Добре — кимна той. — Добре.
Конрад не можеше да търпи повече. Стана и въздъхна тежко, когато кръвта в изтръпналите му крайници се раздвижи.
— Е… трябва да вървя, но…
Сакс буквално скочи и му протегна ръка с размера на свински бут.
— Страхотна работа, Нейт — похвали го той. — Великият Нейт, така ще те наричаме вече.
Конрад потръпна, когато ръката му бе стисната здраво от свинския бут.
— Важното е, че момичето започна да ти се доверява, нали? — продължи Сакс. — Дори вече говори със санитарите. Взима си лекарствата, храни се добре. Сигурно скоро ще се окажеш изправен пред романтична невроза, насочена към теб — изсмя се той и удари Конрад по рамото. — Тя е красиво момиче, Нейт.
Преди Конрад да успее да отговори, Сакс постави тежката си ръка на раменете му и го насочи към вратата.
„Сигурно скоро ще се окажеш изправен пред романтична невроза, насочена към теб. Тя е красиво момиче, Нейт.“
„Господи — помисли си Конрад, — този тип е отвратителен.“
Подкара по моста на Петдесет и девета улица и се отправи към Манхатън. Небостъргачите блестяха в здрача. Покрай него профучаваха бързи коли.
Романтична невроза…
Господи, Господи, Господи.
Шофираше бавно сред натовареното движение, като се придържаше към дясната лента. Гледаше внимателно стоповете пред себе си и мислеше за Елизабет.
Беше говорил с нея всеки ден тази седмица. Във вторник отново размести часовете на пациентите си, за да може да я види. В четвъртък пак го направи. Слушаше разказите на Елизабет за детството й, за сиропиталищата и осиновителите й. За грубите деца, които я дразнели и биели. За гласовете, които й говорели, без никой друг да ги чуе.
Слушаше я как говори за Тайния приятел и нещата, които бе извършил.
Например в детския център на Манхатън имало неприятен инцидент. Там Елизабет се чувствала самотна, както и преди в дома си. Шепнела си тихичко с Били, червенокосото момче от въображаемото училище „Слънчев лъч“. Били вече бил пораснал, също като нея. Но очевидно характерът му не се бил променил.
В центъра имало едно чернокожо момиче, което тормозело Елизабет. Карало я да изпълнява неговите задължения и крадяло храната й. Един ден я заплашило, че ще я накара да се подчини на нещо, наречено „усещанията“. Това вбесило Били — Тайния приятел. Той откраднал нож от трапезарията и през нощта нападнал чернокожото момиче и разрязал бузата му. По онова време Елизабет била на единадесет години. Според протокола в досието й били нужни четирима здрави надзиратели, за да я откъснат от жертвата й и да й вземат ножа.
Друг път един от надзирателите се опитал да се пъхне в леглото на Елизабет през нощта. Но Тайния приятел се превърнал в лъв и се хвърлил върху него. Докато успокоят, лъва, лицето на надзирателя вече представлявало кървава каша. В протокола пишеше, че парчета от месото му били извадени от устата на Елизабет.