Що се отнася до холандския моряк, мъртвата майка на Елизабет се била върнала при нея, за да му даде добър урок: счупила му ръцете и смачкала единия му тестис на пюре. Били нужни три ченгета, за да я отделят от него.
Конрад изслуша всички тези истории. Прекарваше доста време в мисли за тях и в четене на протоколите. Опитваше се да отдели действителността от илюзиите и самозаблудите. Но мислите му се лутаха разсеяно. Продължаваше да си припомня други неща. Гласът на Елизабет. Видът й.
Тя се държеше с него все по-свободно. Вече не говореше с равен апатичен глас. От време на време дори се смееше. А когато се смееше, високите й скули порозовяваха, а зелените й очи проблясваха. Хубостта й го оставяше без дъх.
„Тя е красиво момиче, Нейт.“
Всеки път, когато отиваше в „Импелитери“, той се надяваше да я види оживена и засмяна.
И отново я беше сънувал. В сряда. Видя я пред прага на една къща. Тя му махна и той тръгна към нея. Когато се доближи, забеляза, че това е къщата, в която бе израснал. Знаеше, че вътре има нещо ужасно, но продължи напред. Елизабет влезе в къщата и той знаеше, че трябва да я последва. Но преди да стигне до вратата, се събуди. Сърцето му биеше лудо, а възглавницата му бе мокра от пот.
На следващия ден, четвъртък, имаше свързана с нея фантазия. Беше напълно буден. Всъщност беше с пациентка — Джулия Уолкът. Джулия седеше на креслото и говореше за ампутацията на крака си. Конрад дишаше равномерно и слушаше внимателно думите й. Но внезапно осъзна, че мисли за Елизабет. Представи си я гола върху широко легло. Белите й ръце се протягаха към него. Беше му благодарна, тъй като я бе излекувал. И искаше да му покаже благодарността си. „Не искаш ли да ме докоснеш?“ — прошепна тя. Конрад едва успя да си наложи да се стегне и да върне вниманието си върху госпожа Уолкът.
Сега се размърда притеснено в колата. Беше получил ерекция заради фантазиите си.
Корсиката слезе от моста и се вля в потока коли по Второ авеню. Конрад протегна ръка и пусна радиото. Слуша новините по останалия път до дома си.
Агата седеше в трапезарията. Беше се навела напред нещастно — рижавата й коса се стелеше по масата — и стискаше главата си с ръце.
— Маамооо…
От детската стая долетя пронизително хленчене.
— Заспивай, скъпа — процеди през зъби Агата.
— Ама не мога да заспя — изплака Джесика.
— Тогава затвори очи и лежи тихичко — нежно отвърна Агата.
„Добра имитация на търпение“ — помисли си Конрад.
— О, слава богу, спасението дойде — каза тя.
Той успя да се усмихне.
— Би ли влязъл в детската, за да убиеш дъщеря ни? — попита Аги. — Занимаваме се със заспиването й вече час и половина.
Конрад кимна изморено, остави куфарчето си на пода и тръгна към стаята на Джесика.
Детската стая беше шедьовърът на Агата. Стените бяха светлосини. На едната беше нарисувана дъга, а на друга — кристален дворец. Навсякъде се виждаха облаци и вълшебни същества. Стените ставаха по-тъмни към тавана. Самият таван бе тъмен като нощ и беше обсипан със звезди и леките, призрачни очертания на съзвездия.
А под звездите бе леглото на Джесика. Когато Конрад влезе, тя лежеше на една страна, сритала юргана в краката си. Носеше розова нощничка и бе прегърнала розова костенурка. Доколкото Конрад си спомняше, костенурката се казваше Мо. Джесика я стискаше силно. Личицето й бе намръщено, а в очите й имаше сълзи.
— Здрасти, татко — нещастно промълви тя.
Конрад не можа да сдържи усмивката си. Дръпна юргана и зави дъщеря си. После я целуна по челото.
— Какво прави будно дете в къщата ми? — прошепна той.
— Не мога да заспя.
— Нали знаеш, че утре сутрин трябва да станем рано. Ще отидем на разходка из провинцията. Ще гледаме как листата променят цветовете си.
— Знам, но ме е страх — отвърна Джесика.
— От какво?
Тя подсмръкна нещастно.
— От Франкенщайн. Гледах по телевизията едно шоу за Вси светии. Там имаше няколко Франкенщайновци и сега ме е страх от тях.
— Аха — кимна Конрад.
— Мама вече ми каза, че в истинския живот нямало Франкенщайновци. Но аз не се страхувам от тях в истинския живот.
— Къде тогава се страхуваш от тях?