Конрад се върна във всекидневната. Агата го чакаше нетърпеливо.
— Намери ли я? — попита тя.
— Не. Потърси ли я в спалнята?
— Да. Няма я.
Агата го изгледа объркано.
— Къде може да е отишла?
— Трябва да е в спалнята — отговори Конрад. — Къде другаде може да е?
Той тръгна към спалнята и Агата го последва. Още щом влязоха, Конрад се увери, че стаята е празна. За всеки случай погледна в гардероба и под леглото. После озадачено вдигна очи към жена си.
— Нейтън?
— Къде е? — попита Конрад.
Аги ококори очи.
— О, господи, на балкона!
— Джесика знае, че не трябва да излиза на балкона — каза Конрад, но когато жена му излезе от стаята, бързо я последва.
Агата стигна там първа, отвори стъклените врати и излезе на балкона. Конрад застана зад нея. Видя я как си поема дъх и пристъпва към парапета. Аги погледна надолу към двора. Той стоеше и чакаше с разтуптяно сърце.
— Не — облекчено каза тя и се обърна към него. — Няма я. Но къде…
Върнаха се във всекидневната и започнаха да я претърсват.
— Джесика — извика Аги. — Криеш ли се?
— Джесика — извика и Конрад с твърд глас, като погледна зад едно от креслата.
Аги отиде до гардероба в коридора и надникна вътре.
— Джесика — повтори тя, — не се крий, скъпа. Плашиш мама.
Агата се обърна и Конрад забеляза, че лицето й е напрегнато. Веждите й бяха сключени, а устните — изкривени надолу.
— Джесика!
Импулсивно Конрад се наведе и погледна под масата във всекидневната. Очакваше да види Джесика там, ухилена и прегърнала костенурката си. Предполагаше, че ще му викне „Бау“ и ще започне да се кикоти.
Нямаше я.
— Джесика — извика Агата.
Гласът й трепереше. Конрад с мъка преглътна.
— Сладурче — каза Аги, — не се крий. Наистина ме плашиш.
Тя отново погледна мъжа си и стисна яката на халата си.
— Мислиш ли, че е излязла в коридора и…
Гласът й внезапно замря. Тя гледаше входната врата. Конрад видя как бузите й пребледняват. На лицето й се изписа див ужас, от който сърцето му се сви. Краката му омекнаха.
— Какво? — извика той. — Какво…
— Нейтън — едва промълви Агата. — О, господи, Нейтън…
Конрад се обърна, впери очи във вратата и изстена:
— Господи!
Веригата висеше, срязана по средата.
Дъхът му спря.
— Нейтън! — изохка Аги.
Конрад изтича до вратата и сложи ръка на дръжката. Вратата се отвори. И двете ключалки бяха отключени. Конрад погледна навън в коридора. Нямаше никого. Чу обезумелите викове на Агата зад гърба си.
— Джеси! Джеси! Излез веднага, скъпа! Моля те, миличка! Плашиш мама. Моля…
Конрад уплашено се обърна към нея. Едната й ръка все още стискаше яката на халата, а другата бе притисната към устата й.
— О, Господи! — изстена тя. — О, Нейтън! Детенцето ми! Обади се в полицията. О, Господи.
Коленете й се подгънаха и тя протегна ръка, за да се хване за облегалката на стола.
Конрад изтича във всекидневната и се втурна към телефона.
— О, Господи! — повтори Аги.
Той грабна телефона и протегна ръка към бутоните, но спря. Нямаше сигнал. Къде, по дяволите, беше сигналът? Конрад започна да натиска бутоните с треперещи ръце. Никакъв звук. Къде, по дяволите…
Внезапно се чу глас. От другата страна на линията, на собствения му телефон. Беше ясен, силен глас, който му заговори сухо и спокойно. Гласът владееше положението.
И единственото, което каза, беше:
— Добро утро, доктор Конрад.
Втора част
Нито дума
Беше съвсем лесно да отвлекат хлапето. Фасулска работа.
Малко след три сутринта Спорт излезе от апартамента на Лусия Синклер и взе асансьора до мазето. Отключи вратата към двора с дубликата, който си беше направил. Излезе в двора и се отправи към сградата на Конрад. Нощта беше много хубава. Хладен въздух. Ясно небе. Няколко звезди блестяха между двете сгради и той си затананика леко, докато ги гледаше.
Единственото му затруднение беше вратата на другата кооперация. Резето беше прекалено тежко. Наложи му се да използва специални пинсети. Докато се бореше с ключалката, си пееше „Всичко или нищо“. Според него това беше една от най-хубавите песни на Синатра. Езичето се прибра и резето се вдигна. Бяха минали не повече от шестдесет секунди.