— Искам мама. Моля ви — разплака се детето. — Къде е тя?
„Мамка му“ — помисли си Спорт, но продължи да се усмихва.
— Не плачи. Ще се грижим добре за теб — каза той. — Защо не включиш телевизора и…
Детето заплака още по-силно.
— Мамо! Мамо!
— О, по дяволите! — промърмори Спорт.
Бързо отиде в другата стая, за да вземе хлороформа. Чуваше как хлапето вие зад него. Хлипаше толкова силно, че едва успяваше да извика.
— Мамо! Мамо!
Спорт навлажни кърпата и се върна в спалнята. Максуел стоеше до матрака, вдигнал ръце пред себе си. Дишаше тежко и издаваше странни гърлени звуци. Хлапето се бе свило до стената, стиснало розовото животно в ръка. Гледаше Максуел уплашено и плачеше толкова силно, че не можеше да проговори. Джесика се завъртя към Спорт и едва успя да проплаче:
— Моля ви. Моля ви. Искам само мама.
Спорт пристъпи към нея. Тя се сви, но той я сграбчи за врата с едната си ръка. Опита се да притисне кърпата към устата й с другата, но Джесика се отдръпна и поклати глава.
— Не, не — изплака тя. — Моля ви.
Спорт сложи кърпата на устата й. Тя отново се дръпна, изстена и продължи да плаче. Спорт придърпа главата й към себе си и притисна кърпата. Усети как Джесика се дави, поотпусна я и тя повърна на одеялото.
— Пфу, мамка му! — извика Спорт и отскочи.
— О, не — извика детето, загледано в повърнатото. — О, не!
Устната му кървеше и то хлипаше нещастно.
Спорт отново притисна кърпата към лицето му.
— Сега кротувай — нареди му той.
Този път момиченцето не можа да се измъкне. Вторачи се в Спорт над кърпата. От очите му течаха сълзи. После очите се затвориха и детето се отпусна. Спорт го положи на матрака и размаха ръка пред лицето си, за да прогони вонята на повърнато.
После издърпа мръсното одеяло изпод Джесика, нави го на руло и го захвърли в ъгъла. След това вдигна очи към Максуел.
Ръцете му все още бяха протегнати напред. Бузите му бяха зачервени. Изглеждаше замръзнал на мястото си. А панталонът му бе издут от страхотна ерекция.
Спорт го плесна по рамото, като се опитваше да скрие гнева си.
— Ела — каза му той.
Оставиха детето в спалнята и затвориха вратата.
На сутринта Максуел седеше пред вратата и я гледаше вторачено. Беше се настанил на един от високите столове, приведен напред. Търкаше ръцете си една в друга и не изпускаше вратата от очи.
Спорт и Доленко се намираха в другия край на стаята, до стъклените врати, които водеха към балкона. Спорт седеше на стол и държеше в скута си мобифон. Доленко стоеше до него, притиснал бинокъл към изпъкналите си очи. Бинокълът бе насочен към прозорците на сградата отсреща.
Доленко се захили високо и пронизително като момиче.
— Хе-хе-хе. Виж само. Дори не знаят какво става. Той сяда да закусва. О, това е страхотно. Циците отиват в детската стая. Хе-хе-хе — изкикоти се той отново. — Търсят я. Къде е? Къде може да е? Хе-хе-хе.
Спорт изсумтя. Поклати глава презрително, но също се засмя. Отпусна се удобно на стола и погледна навън. Виждаше семейство Конрад дори без бинокъл — две дребни фигурки, които се движеха нервно из апартамента отсреща.
Доленко се залюля на пръсти и извика:
— Видяха вратата! Видяха вратата!
Спорт вдигна мобифона. Независимо какво беше мнението му за Доленко, трябваше да признае, че идиотът наистина разбира от електроника. Отначало Спорт искаше да сложи микрофони и дори скрити камери в апартамента на Конрад. Но когато това се оказа прекалено трудно, Доленко измисли номера с предавателя. Сега телефонът на Конрад бе свързан директно с мобифона им. Спорт можеше да му се обади, но Конрад не можеше да звънне на никой друг, освен на него.
Спорт притисна мобифона към ухото си.
След секунда видя как Конрад тича към телефона и чу щракването, когато докторът вдигна слушалката и започна да натиска бутоните. Последва кратка пауза.
Спорт си пое дъх и заговори спокойно. Беше развълнуван, но се опитваше да запази гласа си равен и безстрастен.
— Добро утро, доктор Конрад — каза той. — Казвам се Спорт.
Задъхано мълчание. После Конрад заекна.
— Какво, по дяволите…
Спорт го прекъсна.
— Слушай ме внимателно. Не казвай нито дума. Дъщеря ти е при мен.
Този път паузата беше по-дълга.