— Нейтън, о, господи, господи… — шепнеше тя трескаво.
Конрад заговори високо и ясно. Искаше да е сигурен, че Спорт ще чуе думите му.
— Слушай, Аги. Отиваме в полицията. Трябва да отидем в полицията.
„Точно така — помисли си той. — Ти мръсно копеле! Обади се пак! Звънни!“
Беше мислил за това цели единадесет часа и бе решил как да действа. Които и да бяха те, бяха направили нещо отчаяно. Каквото и да искаха, очевидно го желаеха силно. Дрога… пари… лекарско внимание… нещо, което той притежаваше, а те отчаяно искаха. Каквото и да бе, то представляваше единствената му разменна монета. Ако не я използваше като хората и не настоеше да говори с Джесика, каква причина щяха да имат престъпниците да я оставят жива?
— Трябва да отидем в полицията — повтори той.
Телефонът мълчеше. Аги го гледаше и клатеше глава.
— Трябва — каза той отново.
После пусна Агата и тръгна към вратата.
Телефонът звънна.
Конрад спря и бавно се обърна. Телефонът звънна отново. Аги стоеше и го гледаше вторачено.
Конрад се върна при нея. Тъкмо когато телефонът звънна за трети път, той вдигна слушалката и пак пъхна треперещата си ръка в джоба си. После спокойно каза:
— Да?
Мълчанието от другата страна му заприлича ма тексаска магистрала: струваше му се, че никога няма да се промени или да свърши. После Спорт започна да се смее подигравателно.
— О — каза той. — Твърдият доктор. Непреклонният татко. О, да. Какво ще кажеш да доведа дъщеря ти до телефона и да я послушаш как пищи? Как ще се почувстваш тогава?
— Не — отвърна Конрад с все така спокоен глас. — Каквото и да искаш, няма да го получиш, ако я нараниш.
Спорт продължи да се смее.
— Чувам те, чувам те. Ти си мъжко момче, татенце. Знаеш ли, всъщност това ми харесва. Наистина. Обичам такива типове. Напомнят ми за самия мен. Имам предвид, че ние с теб вероятно бихме се разбрали добре при други обстоятелства.
Ръката в джоба на Конрад се сви в юмрук. „Пипнах те“ — помисли си той.
— Е, добре — каза Спорт. — Изчакай малко, човече.
Чу се изщракване, после леко бръмчене. Конрад се вслуша напрегнато, но не чу друг звук.
— Нейтън — прошепна Аги. — Какво става?
Той се обърна към нея и сложи ръка на рамото й. Лицето й беше бледо и набръчкано, очите й бяха безумни. Косата й беше разчорлена. Той й се усмихна.
Чу се ново изщракване.
— Татко?
— Джес?
— Татко — разплака се тя. — Страх ме е, татко.
Очите на Конрад се изпълниха със сълзи.
— Знам, миличко. Всичко е наред.
— Не искам да седя тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома? Искам да се прибера.
— Всичко ще е наред, Джеси. Скоро ще си у дома — успокои я той и затвори очи.
— О, господи, Нейтън, моля те… — извика Аги и протегна ръка към телефона.
Но Конрад не й го даде. Вече чуваше виковете на Джесика.
— Не! Искам да говоря с мама! Искам мама. Моля ви, моля ви… Татко!
После престъпниците отведоха Джесика от телефона и виковете й замряха.
— Слушай сега — каза Спорт след миг. — Ето какво ще направиш, докторе.
Конрад закри очи с ръка. Знаеше, че го наблюдават, но не можа да се сдържи. Тялото му потрепери.
— Ще посетиш една от пациентките си — продължи Спорт. — Елизабет Бъроуз…
Съвсем прост въпрос
„Ще бъдеш проследен. Ще бъдеш наблюдаван всеки миг.“
Конрад облече шлифера си и тръгна заедно с Агата към вратата.
„Ще я убия, ако спреш. Ще я убия, ако завиеш по погрешна улица. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка… тя ще умре.“
На вратата Агата вдигна очи към него. Не го попита дали ще се оправи, просто стоеше и го гледаше. Очите й изглеждаха огромни и тъмни. Той я докосна нежно по бузата, после се наведе и притисна устни към нейните.
— Не им позволявай да видят как плачеш, Аги.
Тя се усмихна насила и поклати глава.
— Добре.
— Не отваряй вратата.
Агата не можа да му отговори.
— Скоро ще се върна.
Тя кимна, а очите й отново се напълниха със сълзи.
Конрад си пое дълбоко дъх и излезе в коридора. Чу как вратата се затваря зад него.
„През целия път зад теб ще има някой. И няма да знаеш кой може да е. Може да е портиерът ти или пък най-добрият ти приятел. Може да е месарят или хлебарят. Но винаги ще има някой.“