Корсиката се движеше бавно по Тридесет и шеста улица. На ъгъла на авеню „Лексингтън“ Конрад спря на светофара. Зелен понтиак закова до него. Двигателят му ръмжеше силно. Конрад погледна към него и видя зад волана мускулест млад мъж. Младежът бе подстриган късо и носеше бяла тениска. Той прикова очи в Конрад и се ухили, после форсира двигателя.
Конрад преглътна затруднено и отмести очи към огледалото за обратно виждане. Не можа да различи шофьора в колата отзад. Само два фара и силуета на глава, която го гледаше.
Светна зелено, той натисна газта и се понесе към тунела.
„Та значи сега е седем и половина. Влизаш в лудницата и отиваш при Елизабет. Влез направо вътре. Не говори с никого. Не си губи времето. Не разполагаш с никакво време, докторе, нали разбираш? Просто отиди при Елизабет. Говори с нея. Както правиш обикновено. Не й давай лекарства. Мозъкът й трябва да е ясен. Само си поговори с нея и я накарай да се отпусне. Да се съгласи да си бъбри с теб. Ще ти отпусна половин час за това, дори четиридесет и пет минути. Добре, става осем и петнадесет. Тя говори, спокойна е и ти има доверие. Точно тогава трябва да й зададеш един въпрос.“
Няколко улици водеха към входа на тунела. Корсиката се вля в потока коли. След миг Конрад се мръщеше срещу ярките подземни светлини. Прожектори, закачени по мърлявите стени, облицовани с жълти плочки. Фаровете на колите отсреща. Червени стопове пред него.
Работник от пътното управление вървеше по тясната пътека вдясно. Камион на „Кока-Кола“ го притискаше отзад. Отпред един мъж в син шевролет наблюдаваше Конрад в огледалото за обратно виждане.
„Кой е номерът, Елизабет?“ Това е въпросът. Единственото, което трябва да попиташ. След като я накараш да се отпусне и да се разприказва, просто трябва да се наведеш приятелски към нея и да попиташ: „Елизабет, кой е номерът?“. Нищо сложно. Фасулска работа.
Конрад излезе от тунела в мъгливата нощ. Мина през будката за събиране на такси и потегли по магистралата към Лонг Айланд.
Стискаше волана и усещаше как ризата му подгизва от пот. Корсиката се носеше плавно по широката магистрала, заобиколена от коли. Задминаваха го. Някои оставаха зад него. Други се изравняваха с корсиката. Тъмни силуети зад воланите.
Фарове, блеснали като очи на хищник.
В седем и половина спря на паркинга на „Импелитери“. Изоставаше с пет минути от разписанието на Спорт.
„Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда. Няма да чакам и една секунда, докторе. Девет часът и край. Запомни това.“
Конрад паркира на запазеното място точно до стената на сградата. Потупа вътрешния джоб на шлифера си и усети касетофона. Беше го донесъл, защото искаше всичко да изглежда нормално за Елизабет.
„Елизабет, кой е номерът? Само един прост въпрос.“
Той излезе от колата и затвори вратата.
Тук, далеч от високите манхатънски сгради, които осигуряваха заслон, въздухът му се стори ужасно студен. Мъглата вледени кожата и мократа му от пот коса. Той потрепери.
Остана неподвижно за секунда, като се опитваше да се стегне. Ръцете му трепереха. Едва дишаше. Конрад бавно облиза устни и вдигна очи към „Импелитери“.
„Часовниковата кула. След като Елизабет ти каже номера, ела при часовниковата кула на улица «Ленърд». Знаеш ли я? В долната част на града, така че трябва да си оставиш поне половин час, за да стигнеш дотам. А това означава, че трябва да излезеш от «Импелитери» най-късно в осем и половина. Вземи номера и напусни лудницата до осем и половина. Това ще ти осигури точно нужното време. Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда.“
Като дишаше тежко, Конрад се вгледа в каменния куб пред себе си. Мъглата затанцува на светлината на ярките прожектори. Решетките се открояваха ясно пред прозорците, зад които светеше. Там, където беше тъмно, прозорците гледаха безжизнено.
„Не искам да стоя тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома? Искам у дома.“
— О, господи! — прошепна Конрад.
Джесика беше ужасно уплашена.
„Защо не мога да се прибера у дома, татко?“
Дъщеря му се страхуваше, а той не знаеше нищо. Не знаеше кой я е отвлякъл, нито защо. Дори не разбираше какво искат от него.
„Не искам да стоя тук, татко.“
„Бебето ми — помисли си той. — Малкото ми момиченце.“