После прогони мрачните си мисли. Трябваше да се съсредоточи. Да бъде спокоен и компетентен. Добрият лекар. Стисна юмруци, за да спре треперенето.
„Елизабет, кой е номерът?“
Един прост въпрос. Трябваше да научи само това.
Конрад влезе в болницата.
Фоайето бе слабо осветено.
Лилавите флуоресцентни лампи на тавана бръмчаха и мъждукаха. Сестрата зад рецепцията и пазачът в коридора бяха неясни силуети.
„Не говори с никого. Не губи време.“
Конрад извади пропуска си и го показа на сестрата, когато мина покрай нея. Тя му кимна, без да се усмихне. Той закачи пропуска на ревера на шлифера си. Това му осигури някакво занимание, докато минаваше покрай бдителния поглед на пазача.
Стигна до асансьора и натисна копчето.
— Ей! — долетя силен глас от другия край на мрачния коридор. — Ей, Нейт!
„Мамка му“ — помисли Конрад и не се обърна. Вратата на асансьора се отвори и той се качи.
— Нейт. Хей, Нейт! Почакай!
„Не говори с никого…“
Конрад се нуждаеше от специален ключ, за да задвижи асансьора към четвъртия етаж. Затърси го нервно. Хайде по-бързо, хайде!
„Не губи никакво време.“
Гласът на Джери Сакс се чу по-ясно.
— Нейтън! Задръж асансьора!
Вратата на асансьора се затвори. Конрад вкара ключа в процепа и го завъртя, после погледна осветените номера.
После вратата се отвори отново и Джери Сакс влезе.
Беше ужасно задъхан. По розовото му теме блестеше пот, предницата на тъмнорозовата му риза беше потъмняла, както и подмишниците на зеления му костюм.
— Господи, Нейтън. Не ме ли чу? Натисни трети етаж за мен. Пфу! — изсумтя той и избърса лицето си с ръка.
— Съжалявам, Джери, бях…
Гласът на Конрад заглъхна. Той натисна бутона за третия етаж и вратата се затвори. Асансьорът потегли нагоре.
Конрад гледаше светлинката, която се местеше бавно. 1… 2… Сакс го погледна насмешливо.
— Веселба в събота вечер, а? Среща с Нейт. Обзалагам се, че матроните ти от Сентръл Парк не са свикнали на подобни посещения.
Конрад го погледна в очите. Внезапно осъзна, че погледът на Джери Сакс е адски глупав. А и уплашен от умния и сложен свят.
— Джери — рязко каза Конрад. — Дъщеря ми беше отвлечена. Къщата ми е под наблюдение. Моля те, обади се в полицията.
Но всъщност не го каза. Не посмя да го изрече.
„През целия път зад теб ще има някой. Ако издадеш звук, ако допуснеш грешка, тя ще умре.“
— Прав си, че е доста късно — меко отбеляза той.
Асансьорът спря на третия етаж. Вратата се отвори.
— Приятна вечер, Нейт.
Сакс излезе и Конрад продължи сам към четвъртия етаж.
Беше седем и четиридесет. Разполагаше с петдесет минути да свърши работата. Мина покрай надзирателката — същата едра чернокожа жена, седнала зад бюрото. Отключи вратата на отделението и тръгна по коридора към стая номер три.
Срещу него вървяха санитари. Други го задминаваха. Конрад избягваше очите им. Стискаше здраво верижката с ключовете.
„Кой е номерът?“
Вкара ключа в ключалката.
Внезапно се паникьоса. По лицето му изби пот. Ръката му затрепери.
„Не мога… Не мога да го направя.“
Едва успяваше да си поеме дъх. Огледа коридора и сенките, в които изчезваха хората.
„Не мога да го направя, Аги.“
Беше я оставил сама. Бе оставил жена си сама. С тях.
А кои, по дяволите, бяха те? Те я наблюдаваха и слушаха. И можеха да влязат в апартамента. Можеха да си отключат също като преди. Господи, трябваше само да почукат. Аги щеше да направи всичко, което й наредят. Би се съгласила на всичко, за да спаси детето. Как можа да я остави сама? Какъв човек…
„Не мога…“
А сега отиваше да види пациентката си. Психически разстроена жена, която бе започнала да му се доверява. Щеше да й зададе въпрос, а не знаеше нищо. Дали я познаваха? Дали можеха да й помогнат? Дали въпросът им щеше да я нарани или да я подлуди? Този въпрос можеше да унищожи останките от нормалния й разум. А той не знаеше нищо.
„Какъв е този номер? Защо Елизабет? Защо на мен?“
„Защо аз, за бога?“
„Не искам да остана тук, татко. Те са лоши хора. Защо не мога да се прибера у дома?“
Трябваше да им откаже. Трябваше да се обади в полицията. Или пък да преговаря с тях…