Зрението му се замъгли, ръцете му затрепериха още по-силно. „О, господи, ще убият дъщеря ми!“
А той не можеше да й помогне. Беше безсилен срещу тях. Беше едно нищо.
— По дяволите! — прошепна Конрад.
Вторачи се в ръката си и се опита да се съсредоточи. Помъчи се да овладее дишането си, да събуди лекаря в себе си.
— По дяволите!
Вдигна нервно ръка и избърса сълзите от очите си. Стисна ключа силно и успокои треперенето на ръката си.
Трябваше само да попита Елизабет кой е номерът. Можеше да го направи. Можеше да запази самообладание достатъчно дълго, за да я попита. Можеше да стигне до часовниковата кула на улица „Ленърд“ и да им съобщи номера. А те щяха да върнат дъщеря му жива.
Съвсем просто.
С нечовешко усилие на волята той прогони всички мисли от мозъка си. Завъртя ключа и тежката врата се отвори. Конрад извади ключа и влезе. Вратата се затвори зад гърба му.
Конрад се закова на прага. Вдигна глава и застина. Устата му увисна. Ръцете му изстинаха.
О, господи! О, господи!
Стаята беше празна.
Майката
Големият вграден гардероб в детската стая беше личното място на Джесика за игра. Агата беше разчистила пода грижливо. Дъщеря й обичаше да седи там, когато искаше да остане сама. Рисуваше или подреждаше мозайки. Или пък си играеше с куклите, като си мърмореше тихичко на техния език.
Около стените на гардероба бяха подредени плюшените й играчки. Мечета, алигатори, марсианци, клоуни. Жабока Кърмит, Гуфи. Приятелите й. Тя ги наричаше така. Например: „Мога ли да взема един приятел в парка?“ или „Можеш ли да зашиеш окото на приятеля ми?“.
Сега Агата стоеше до вратата на гардероба и разглеждаше приятелите на Джесика. Бяха страшно много. Джесика не обичаше да ги изхвърля. А когато те погледнеше с треперещи устни и насълзени очи и кажеше: „Моля те, мамо, не изхвърляй приятеля ми“, какво можеше да направиш?
Агата се усмихна леко, без да осъзнава какво прави. Наистина й се струваше, че са запазили всички играчки, които бяха купували. Гуфи беше любимецът на Джесика цели шест месеца, когато тя беше на около три годинки. После идваше Мис Пиги, която бе споделяла леглото на Джеси миналата пролет. Зад тях, в дъното на гардероба, бе Белоснежко.
— Бенежко — промълви Агата тихо.
Белоснежко беше малко мече, вече посивяло, дори черно на някои места. Едното му оранжево око липсваше. От дясната му лапа падаше пълнеж. От едната му страна имаше лилава кръпка. Бяха имали спешен случай, а лилавото бе единственият цвят, с който Агата разполагаше. И все пак бе тъжно да видиш стария Белоснежко натикан в задната част на гардероба. Полускрит от рака Себастиян и кученцето Пупи. Заменен от десетките нови герои, които Джесика бе видяла по телевизията или в домовете на други деца.
Белоснежко беше първата й играчка. Майката на Агата го донесе в болницата в деня, когато Джесика се роди, и го пъхна под ръката на Аги в леглото. После каза: „Крайно време беше“ и кимна. Аги изморено поклати глава. Тя бе първата в рода, която завърши колеж. Беше изоставила работата си в социалната служба, за да спечели пари и дори малко слава като художничка. Беше се омъжила за идеала на майка си — почтен лекар евреин. А сега за първи път твърдата стара жена показваше слаба гордост и интерес към някое от постиженията на дъщеря си.
Мече. Белоснежко.
Разбира се, бебето не се интересуваше от мечето. Повече от година и половина вярното същество седя пренебрегвано и без име в кошарката на детето. Но една неделя, точно след Коледа, когато Джесика беше на деветнадесет месеца, времето му дойде. Нейтън четеше в креслото си. Аги лежеше на канапето и решаваше кръстословицата в „Таймс“. Джесика седеше на пода и драскаше с пастел по един от бележниците на майка си.
Внезапно момиченцето вдигна глава. Очите му се ококориха, а устата му увисна. Джесика протегна ръка и посочи енергично балконската врата.
— Тва… Тва… — извика тя. — Тва е…
Нейтън погледна навън и се ухили.
— Хей. Това е сняг. Снежинки.
— Нежинки! — въодушевено повтори Джесика.
— Да — кимна Нейтън. — Хубаво, нали?
— Нежинки!
Джесика се изправи и затича бързо към кошарката си. Агата се засмя. Когато детето тръгнеше по този начин, приличаше на робот, който слиза по стръмен хълм. Джесика застана до кошарката, зарови вътре и извади старото мече. Вдигна го към Нейтън и извика напрегнато: