— Нежинки!
— Да, точно така — засмя се Нейтън. — Снежинките са бели. Бели снежинки.
— Бенежко! — триумфално изкрещя Джесика. — Бенежко! — повтори тя, притисна мечето до гърдите си и запя в ухото му. — Бенежко, Бенежко.
От този ден разнасяше мечето навсякъде. Преподаваше му новите думи, които беше научила. Показваше му картинките в книжките си. Слагаше го да спи и го завиваше нежно. Прегръщаше го здраво, когато си лягаше. Аги бе целувала и мечето всяка вечер, когато приспиваше Джеси.
Влезе в гардероба и коленичи пред мечето. Искаше да го нагласи по-добре и да свали другите играчки от него. А и да го премести по-напред. Не прекалено много, за да не подразни Джесика… когато Нейтън я доведеше у дома.
Потисна плача си и прегърна старото мече. Потърка буза в износената му сива козина.
— Бенежко — промълви пак тя и очите й се напълниха със сълзи.
Притисна мечето към гърдите си и усети топлината на новороденото си бебе. Докторът го бе метнал върху подутите й гърди като току-що уловена риба. Тогава Аги все още дишаше тежко, изтощена от раждането, и само повтаряше: „О, бебето ми. Бебето ми“. Бяха чакали толкова дълго. Докато Нейтън се оправи напълно. Докато практиката му се разрасне. Докато имат повече пари. Докато той се почувства сигурен. После Аги вдигна очи и видя Нейтън, който плачеше и се усмихваше едновременно.
— О, Нейтън — каза му тя. — Бебе.
А по-късно майка й дойде в болницата и й донесе мечето. Белоснежко.
Аги избърса очи с ухото на мечето. „Не им позволявай да те видят как плачеш“ — заповяда си тя. — „Онези гадни копелета ще се изпържат в ада, преди да те видят как плачеш.“ Усещаше камерите им около себе си като ръцете на непознат. Представяше си ги като неясни фигури с нажежени до бяло очи, които я наблюдаваха неотклонно. Наблюдаваха я.
„Кои сте вие, копелета? Защо ни причинявате това?“
Минаха няколко минути преди да се успокои. Остави мечето на мястото му в задната част на гардероба. Собственото му място.
— Не се тревожи — каза му тя. — Нейтън ще я доведе у дома. Ще я вземе и ще я доведе. В момента действа по въпроса.
Повтаряше си това за хиляден път, откак Нейтън бе излязъл. Той беше навън и в момента прибираше Джеси. Не й бе казал къде отива. Обясни й, че те не му позволили. Но каквото и да искаха от него, той щеше да го направи. Които и да бяха те, каквото и да се опитваха да получат от него, той щеше да им го даде и да върне Джеси. Агата не спираше да си го повтаря. Скоро, най-късно в девет и половина, той щеше да влезе в апартамента заедно с дъщеря им.
Агата пак погледна вехтото сиво мече. „Всичко ще се оправи — помисли си тя. — Нейтън ще я доведе. Всичко ще се оправи…“
В този момент на вратата се позвъни.
Аги замря и отначало не можа да помръдне.
„Не отваряй на никого.“
Отново се позвъни.
Тя вдигна очи и огледа тавана на гардероба трескаво, търсейки камерите. Какво трябваше да направи? Как биха искали да постъпи?
Сега вече някой чукаше. Тихо, но настоятелно. Ами ако бяха те? Ако искаха да влязат? Ако й се ядосаха, че не отваря?
Чукането спря за момент. Отново се позвъни.
— Госпожо Конрад? — извика мъжки глас.
Агата се надигна бавно, като в транс. Краката й я понесоха напред, сякаш движени от загадъчна сила. Очите й се местеха от място на място. Търсеха камерите. Тя погледна телефона и си помисли: „Обадете се, копелета! Кажете ми какво да правя. Обяснете ми какво искате. Обадете се, за бога!“.
— Госпожо Конрад?
Мекото настоятелно чукане продължи.
Агата стигна до вратата. Застана пред нея и прокара ръце през косата си.
„Какво искат от мен?“
Бавно вдигна ръка и безшумно махна капачето на шпионката. Наведе се и погледна навън.
Мъжът в коридора й махна с ръка. Хубав млад мъж с пригладена назад черна коса.
— Здравейте, госпожо Конрад — каза той. — Аз съм.
Отначало тя не го позна, после се сети. Прайс. Новият им съсед. Били Прайс от 5Н. Не беше говорила с него досега, само се бяха поздравявали в асансьора. Според клюкарите в блока той беше двадесет и пет годишен брокер от Топика, Канзас. Получил образование в Харвард. Трима братя, по-малки от него, все още живи родители.
— Ааа… здравейте.
Гласът й прозвуча ужасно дрезгаво. Тя се прокашля, приближи се по-плътно до вратата и каза: