— Можете ли да дойдете по-късно, Били? Моментът не е подходящ. Не съм облечена.
— Това никак не ме притеснява — отвърна Били и се засмя весело. — Хайде, госпожо Конрад, Агата… Трябва да ми отворите. Знам, че сте сама, но…
Аги не отговори, а погледна телефона. „Обадете се. Кажете ми какво да направя.“
„Трябва да ми отворите.“
Защо Прайс настояваше да влезе? И откъде знаеше, че е сама? Може и да беше видял как Нейтън излиза, но пък преди бе виждал Агата и Джесика. Откъде можеше да знае, че Джесика не си е у дома в момента?
— О, Агата — изпя името й Прайс.
Гласът му прозвуча заплашителен и опасен.
Ако не беше един от тях, защо не й се обаждаха?
— Отвори ми, Агата.
Без да мисли, Аги протегна ръка и отвори вратата.
Били Прайс влезе веднага. Аги се отдръпна, за да му направи път. Той се усмихна свенливо и затвори вратата.
— Здрасти, помниш ли ме? Били Прайс. Новият съсед.
Очите му я огледаха внимателно. Тя беше още по джинси и фланела. Не си беше сложила сутиен. Усети очите му върху гърдите си. Той отново се усмихна срамежливо, но когато вдигна очи към нейните, тя видя, че в тях няма никакъв свян.
— Наистина съжалявам — продължи той. — Просто исках да взема за малко телефонния ви указател. А и истината е… знаех, че си у дома и… ами досега не сме имали възможност да се опознаем, затова реших да се отбия. Нали разбираш?
— Ами… аз…
Аги се опита да отговори, но мислите й препускаха лудо.
Дали беше един от тях? Защо си играеше с нея?
— В кухнята е. Ще го донеса.
— Не бързай чак толкова — каза Били и пристъпи към нея.
Застана толкова близо до нея, че тя усети дъха му по лицето си.
— Мислех си… нали разбираш… забелязах те в коридора, Агата, и си помислих… ами сега, когато семейството ти го няма, можем да си поговорим. Да седнем и да се опознаем по-добре.
И тогава, с пронизителния звук на трион, режещ камъни, телефонът иззвъня.
Аги подскочи и ахна.
— Мили боже!
Телефонът звънна отново.
Тя задиша тежко и се вторачи в Били Прайс. Той я гледаше любопитно. Агата се насили да се усмихне.
— Телефонът звъни — глупаво му съобщи тя. — Ще ме извиниш ли?
Сърцето й биеше лудо, докато отиваше към телефона. Обърна гръб на Прайс и вдигна слушалката.
— А… ало?
Гласът изкрещя диво в ухото й.
— Кой е този, путко? Казах ви никой да не влиза в апартамента! Ще я изкормя, ще нарежа момиченцето ти на парчета! Веднага ми кажи кой е този!
— Аз… как мога… аз…
— Добре, путко — отново изкрещя мъжът и после каза: — Доведете ми детето.
— Не! Аз…
Ужасена, Аги чу гласа на дъщеря си.
— Пуснете ме! Не! Моля ви, моля ви… — заплака Джеси.
— Моля ви — прошепна Аги. — Просто не знам как да го кажа…
Мъжът внезапно заговори спокойно. Аги все още чуваше плача на Джесика. Плач от страх, а не от болка. Поне засега.
— Джеси — прошепна тя.
— Слушай — каза мъжът задъхано. — Аз съм твоя приятелка, ясно ли е? Приятелката ти Луиз. Разбра ме, нали? Кажи: „Здрасти, Луиз“.
— О, здрасти… — заекна Агата и опита отново. — Здрасти, Луиз.
— Добре. Сега кажи: „Еди-кой си се отби по еди-каква си причина“.
— Аз… аз…
— Кажи го, тъпанарко!
— Да, аз… ще ти звънна по-късно, Луиз. Били Прайс, новият съсед, се отби да вземе назаем телефонния указател. Само за да вземе указателя.
— Добре — каза мъжът. — Сега разкарай този кретен оттам, тъпа путко! Имаш шестдесет секунди. После ще започна да режа дъщеря ти — заплаши я той и затръшна телефона.
Агата остави слушалката на мястото й и се обърна към Били Прайс. Той я гледаше втренчено.
— Ей сега ще донеса указателя — прошепна тя.
— Хм… наистина — несигурно каза Били. — Наистина не бързам.
— Аз бързам — отвърна Агата. — Наистина.
И се втурна към кухнята.
Указателят винаги стоеше там, тъй като Аги водеше повечето си разговори от телефона в кухнята. Този път го беше оставила на перваза на прозореца, затрупан с голям буркан за сладки, кутия фолио и торбичка солети.
„Кой е този, путко? Казах ви никой да не влиза!“
Аги все още чуваше гласа му. Ужасен глас. Бумтеше в ушите й и изгаряше мозъка й.