Апартаментът се намираше на втория етаж. Малко студио, но не беше хубаво. Някак си… мърляво. Но пък беше мъжко място, нали разбираш? Имаше вехто канапе и два стари кресла. Списания за електроника и спорт се търкаляха навсякъде. А до стената стоеше едно от онези холивудски легла.
— Един ден, когато съм голяма звезда на Бродуей — каза Тери, — ще си спомня това място и ще заплача неудържимо.
Но на мен ми хареса. Приятно ми беше, че съм там.
Нямаше кухня, само малък хладилник и котлон. Но Тери намери кутия кола в хладилника. Седнахме на канапето и започнахме да отпиваме поред от колата. Тери остави кутията настрани и се премести по-близо до мен. Отново се целунахме. Силно. Той вкара езика си в устата ми и сложи ръце на гърдите ми. Но аз нямах нищо против. Дори се чувствах добре. След известно време той сложи ръка под полата ми и мушна пръсти в бикините ми.
Тогава отворих очи и го видях.
Червенокосият мъж стоеше пред прозореца на втория етаж и ни гледаше с налудничави очи. Лицето му, бяло и покрито с лунички, беше диво.
Изпищях и скочих. Отдалечих се от Тери.
— Какво? — извика той. — Какво има?
— Трябва да тръгваме! Трябва веднага да се махнем оттук! — изкрещях. — Моля те! Трябва да вървя.
— Да тръгваме? Елизабет, какво става? — попита Тери, като стана и ме хвана за раменете. — За бога, кажи ми какво не е наред!
— Не разбираш. В опасност си. В ужасна опасност си.
— Опасност ли? За какво гово…
— Червенокосият мъж. Той е тук.
Посочих прозореца и Тери се обърна да погледне.
— Кой? Там няма никой.
— Моля те. — Разплаках се. — Моля те, заведи ме у дома. Трябва да се отдалеча от теб веднага.
— По дяволите, Елизабет, трябва да ми кажеш какво става.
— Не мога — изплаках силно. — Не мога.
И после побягнах. Ужасно се страхувах, че Тайния приятел ще нарани Тери. Втурнах се надолу по стълбите и бутнах входната врата.
Чух, че Тери ме вика, но не спрях. Тичах в тъмното покрай бездомните. Дори не знам как се прибрах у дома. Предполагам, че съм тичала докато намеря спирка на метрото. Спомням си, че се возих на влака, а после… Следващото, което си спомням, е, че си бях у дома. Запалих лампата и заключих вратата. Легнах си и заплаках.
Елизабет замълча. Конрад погледна часовника си. Осем и четири минути. Трябваше да я спре. Не можеше да слуша историята й дълго време.
Но продължи да слуша, тъй като мислеше, че в историята й може да има нещо за номера. За дъщеря му. За Спорт. Можеше да има нещо, което да му бъде полезно.
„Кой е номерът, Елизабет? Защо аз?“
Той вдигна очи към нея и се усмихна нежно. Кимна й окуражително.
Елизабет продължи:
— Внезапно се надигнах с разтуптяно сърце. Чух някакъв шум. Звънецът. Беше пронизителен като противопожарна аларма.
Огледах се объркано и примигнах. Стаята беше тъмна. Дори не бях сигурна къде съм.
После се звънна отново. Станах. Часовникът на нощното шкафче показваше два през нощта. Не можех да мисля. Отидох до домофона и натиснах копчето.
— Да? Какво има?
— Елизабет, аз съм — каза Тери. — Добре ли си?
— Добре съм. Спях. Какво правиш…
— Пусни ме да вляза. Трябва да те видя.
Канех се да му отговоря, когато една ръка запуши устата ми.
Бях дръпната от домофона. Видях как бледа бяла ръка се протяга пред мен. Опитах се да я спра, но мъжът беше прекалено силен. Той натисна бутона на домофона, който отваряше вратата долу.
Започнах да се боря с него. Но той ме хвана здраво и ме дръпна назад. Чух гласа му, дрезгав и задъхан, в ухото си.
— Всичко е наред, Елизабет. Ще те защитя от него. Ще се погрижа за теб. Аз съм твой приятел.
Издрах ръката му. Опитах се да изкрещя.
— Не! Моля те! Пусни ме!
Но ръката около устата ми заглуши виковете ми. Ръката около кръста ми ме държеше здраво. Мъжът ме завлече в спалнята.
На вратата се почука. Чух гласа на Тери отвън.
— Елизабет? Отвори. Аз съм. Добре ли си?
— Тери! Бягай!
Исках да изкрещя, но ръката отново ме натисна.
После ме хвърли в банята. Паднах на твърдия под. Вратата се затвори. Скочих и се втурнах към нея. Опитах се да я отворя, но не можах. Заудрях по нея с юмруци.
— Тери! Моля те, Господи, не! Господи, Тери, бягай!