Притиснах ръце към лицето си и издрах челото си.
Исках да прогоня лудостта. Трябваше да я спра преди Тери да бъде наранен. В очите ми закапа кръв. Продължих да пищя.
— Тери! Не влизай! Бягай!
Тогава, сякаш от друг свят далеч от мен, чух мъжки писък.
— Не!
Последва ужасен шум. Много страшен. Погледнах надолу и видях кръв по ръцете си. Кръв. Навсякъде. Но вече не бях в банята. Бях навън в тъмното. Плачех и по бузите ми се стичаха сълзи и кръв. И внезапно… внезапно го усетих. Лежах на пода и го усетих под мен. Почувствах кръвта. Имаше кръв навсякъде. О, Господи, кръв! И разни хора крещяха. После светна и бях заслепена. Хората продължаваха да викат. А аз бях цялата покрита с кръв.
Погледнах надолу. Той беше там. Лежеше под мен. Беше нарязан… Очите му… Беше мъртъв. Знаех, че е мъртъв. И знаех какво беше станало. Най-после. Вече знаех всичко. Нали разбираш?
Защото не беше Тери. Не Тери лежеше под мен, доктор Конрад.
Беше онзи. Червенокосият мъж. Робърт Ростоф.
Тери го беше убил. Тери беше Тайния приятел.
Кой е номерът?
Конрад вдигна очи от часовника си.
— Какво?
Елизабет седеше пред него и плачеше тихо, свела глава. Сълзите капеха върху скръстените й ръце.
Конрад поклати глава и се опита да проясни мислите си и да се съсредоточи. Мислеше си, че вече е прекалено късно. Това бе единственото, за което можеше да мисли. Осем и дванадесет. Оставаха му само осемнадесет минути. Трябваше да й зададе въпроса. Да научи номера. Не можеше да мисли за нищо друго.
Но все пак, когато тя замълча, той я погледна учудено.
— Какво каза?
Елизабет заговори през сълзи.
— Казах, че това беше червенокосият мъж, а не Тери.
— Но как е възможно това? Мислех…
— Казаха ми… полицаите… казаха ми, че той бил продавач на жетони в метрото. Казаха, че ме бил извел на среща и аз…
Сълзите й намаляха. Тя повдигна глава и впери влажните си очи в Конрад.
— Опитах се да им разкажа за Тери. Заведох ги в театъра на улица „Макдугъл“. Исках да им покажа снимката му на стената, нали разбираш? — Тя преглътна тежко и поклати глава. — Но там нямаше негова снимка. А останалите хора от актьорския състав никога не бяха чували за него.
— О, Елизабет…
Конрад не каза нищо повече. Елизабет отново сведе глава.
— Тогава им разказах, че съм била в къщата му. Съобщих им адреса. А те просто ме изгледаха и ми отговориха, че всички къщи на онази улица били изоставени. Дори ме закараха там. Показаха ми. Къщата от кафяв камък. Номер двеста двадесет и две. Но къщата беше празна. В нея имаше само боклуци.
Конрад погледна младата жена и отново поклати глава.
— Той е винаги различен — нещастно каза тя. — Тайния приятел никога не е един и същи.
Конрад я наблюдаваше замислено. Очите й бяха сведени надолу. Русата коса бе разпиляна по бузите и падаше почти до скута й. Сълзите капеха по-бавно. Той я загледа и гърлото му пресъхна. Пулсът му се ускори. Знаеше, че няма повече време.
— Елизабет — нежно каза той, надигна се от стола и застана над нея.
Без да го погледне, тя вдигна ръка и избърса сълзите си. Хлипаше тихичко. Конрад се прокашля.
— Елизабет — повтори той. — Трябва да ти задам един въпрос.
Тя бавно вдигна лице към него. Въпреки сълзите очите й сякаш го пронизаха. Той видя молбата в тях и бързо погледна настрани.
— Ох, мамка му — промърмори той тихо, после си пое дъх и отново я погледна. — Чуй ме. Аз мога да ти помогна. Ясно ли е?
— О… можеш ли? — запита тя и хвана ръцете му. — Можеш ли?
— Да. И наистина ще ти помогна, Елизабет.
— Знам, че станаха много лоши неща. Но може да има и хубави — каза тя. — Бях добре известно време. След държавната болница. В детската градина. Наистина бях по-добре. Опитах се да обясня на доктор Холбайн, че той винаги е различен. Може да се връща, защото непрестанно се променя. Но доктор Холбайн не ми повярва. А ти ми вярваш. Нали?
Конрад стисна ръцете й и се приближи до нея.
— Изслушай ме, моля те.
— Ще го държиш настрани. Знам, че ще го направиш. Аз мога да правя и добри неща. Знам…
— Елизабет — рязко я прекъсна той.
Пациентката му замълча и вдигна изпълнените си с очакване очи към него. Той продължи колкото се може по-нежно.