— Елизабет… Мога да ти помогна. Ще ти помогна. Ясно ли е?
Тя кимна радостно.
— Но днес… днес трябва да те помоля ти да ми помогнеш. Трябва да ти задам един въпрос, Елизабет. Много е важно да ми отговориш правилно. Разбираш ли? Трябва да ми отговориш внимателно.
Елизабет кимна отново.
— Какво? — попита тя. — Какво има?
Конрад си пое дълбоко дъх. Не му беше лесно, тъй като сърцето му биеше лудо.
— Елизабет — най-после каза той. — Кой е номерът?
Конрад не можеше да отмести очи от нейните. Виждаше как сълзите бавно се търкалят по бузите й. Лека обнадеждена усмивка играеше на устните й. Внезапно Елизабет схвана думите му.
— Кой е номерът? — повтори той.
Лицето й посивя. Тя се сви уплашено. Очите й станаха тъмни и неспокойни. Дъхът й излезе със свистене.
— Елизабет?
— Господи — прошепна тя и издърпа ръцете си. — О, Господи!
„Олеле, майчице“ — помисли си Конрад.
— Елизабет, слушай.
Тя вдигна пръсти към устата си и поклати глава.
— О, не. О, Господи, не — изохка тя, после внезапно изкрещя. — Не!
Скочи и столът й падна. Удари се в леглото и изтрака на пода.
Конрад се приближи към нея с протегнати ръце.
— Елизабет, всичко е наред. Моля те…
Но тя се отдръпна от него и заклати глава.
— Не. О, не. О, Господи. О, Господи.
— Моля те, Елизабет, само ме изслушай…
Металните решетки се залюляха, когато гърбът й се удари в прозореца. Тя се огледа, сякаш търсеше начин да му избяга. Вдигна ръце, за да се предпази от него.
Конрад направи още една стъпка към нея.
Тя заговори отново и сърцето му се вледени. Гласът й беше променен — далечен и треперещ. Очите й се стрелкаха нервно, сякаш търсеха невидимо лице.
— Не, той не е — изхриптя тя. — Той е добър. Добър е. Наистина.
Говореше с Тайния приятел.
Конрад застина и се вгледа в нея.
„Прецаках се страхотно.“
Елизабет зашептя енергично:
— О, не, Господи, остави го. Недей, моля те…
Изглеждаше прикована към прозореца зад гърба й.
Разтърсваше глава лудо, по устните й се появи бяла пяна.
— О, Господи, моля те, недей. Аз… просто… Господи, не… един от тях… стой настрани… стой настрани… Вие всички сте… от тях… Те всички са… Прав си, знам.
Главата й се отметна назад, очите й се завъртяха лудо и тя изхърка.
Конрад погледна през рамо.
„Един път пребила холандски моряк. Счупила му двете ръце и смачкала един от тестисите му. А е дребно…“
Той прецени, че се намира на около четири крачки от вратата. Но щеше да му се наложи да отключи.
Елизабет изкрещя:
— Всички вие! Всички вие! Всички сте в това!
Тя се отдели от прозореца. Очите й го изгаряха, пяната от устните й капеше по пода.
Конрад отстъпи назад и вдигна ръце.
— Моля те. Трябва да ме изслушаш.
— Моля те. Трябва да ме изслушаш — повтори тя шепнешком, огледа се и размаха ръце. — Трябва да слушам. Доктор Конрад ще ми помогне… — каза тя, но после лицето й се изкриви грозно и тя протегна ръце към Конрад. — Не, не, не. Той е като другия. Също като другия. Кой е номерът? Първо се преструват. Първо казват: „Да, Елизабет, говори с доктора“, а после те питат, питат… Всички са в това.
Тя бавно се приближи към него. Конрад отстъпи и погледна вратата. Още една, може би две стъпки и щеше да я достигне. Вероятно щеше да успее да пъхне ключа в ключалката. Той бръкна в джоба си.
— Елизабет — бързо каза Конрад. — Наистина искам да ти помогна. Опитвам се да…
Внезапно той замълча и я погледна.
— Другият? — попита той.
„Откъде е знаела? Откъде е знаела, че ще дойда?“
— Също като другия — повтори Елизабет.
И пристъпи към него с вдигнати ръце. Очите й бяха мрачни и студени.
— Другият лекар ли? — попита я Конрад.
„Беше се облякла за мен. Откъде е знаела, че ще дойда?“
— Всички казват, че са лекари — отвърна тя натъжено. — Казват, че са свестни хора. Твърдят, че са добри. А после те питат. Питат те.
— Друг лекар те е питал за номера, нали? — обади се Конрад.
— Кой е номерът? — изръмжа тя.
Конрад усети горещия й дъх.
— Той ме попита кой е номерът.