Той спря пред вратата.
— Другият лекар — каза той. — Доктор Сакс. Доктор Джери Сакс.
— Сакс. Точно така — потвърди Елизабет. — Кой е номерът?
— Той ли те попита това? Направи го, нали? И затова си побесняла. Затова отначало не искаше да говориш. Мили боже, права си. Сакс е един от тях!
Елизабет запищя отново.
— Ще те убия! Ще те убия!
Конрад направи още една крачка назад и се удари във вратата. Гърбът му се притисна към нея. Елизабет се приближи към него.
— Мразя те за това — извика тя. — Мразя те! Мразя те!
— Елизабет, недей, за бога!
Но тя не спря. Пристъпи и протегна ръце към гърлото му.
— Елизабет! — извика той, размаха отчаяно ръце и я хвана за роклята. — Моля те! Господи! — изкрещя той. — Помогни ми! Помогни ми! Те отвлякоха дъщеря ми!
Елизабет го стисна за гърлото. Ноктите й се впиха в кожата му. Конрад се опита да я отблъсне. Разтърси я здраво, а очите му се напълниха със сълзи.
— За бога, моля те! — извика той. — Моля те, помогни ми!
Елизабет примигна и се вторачи в него.
— Отвлякоха малкото ми момиченце — каза Конрад. — Трябва да разбереш. Моля те. Разбери ме. Отвлякоха дъщеря ми.
Елизабет стоеше неподвижна, погледът й бе мътен. Устните й мърдаха объркано. Тя вдигна ръка и я притисна към устата на Конрад.
— Моля те — повтори той.
— Дъщеря ти? — попита Елизабет.
— Моля те. Имам нужда от помощта ти.
— Моята помощ?
— Да.
— Заради тях? Заради лошите?
— Да.
Тя се отдръпна от него.
— Искаш да кажеш… те са истински? — извика тя и стисна главата си с ръце, сякаш за да я задържи на мястото й. — Не… аз не… искаш да кажеш, че са истински?
Конрад задъхано пристъпи напред и се облегна на ръба на масата.
— Да — едва прошепна той. — Моля те. Трябва да ми кажеш кои са. Трябва да ми кажеш какво искат.
Елизабет потръпна и обви ръце около себе си.
— Не разбирам. Не разбирам какво става. Ама хич не разбирам.
— Момиченцето ми… — каза Конрад и погледна часовника си. Показваше осем и двадесет и шест. — О, Господи, бебето ми!
Той вдигна глава към нея. Елизабет го гледаше озадачено и клатеше глава.
„Трябва да ме разбере — помисли си Конрад. — Но имам нужда от още време.“
В същия момент на вратата се почука и силен глас извика:
— Хей, Нейт! Нейт? Всичко ли е наред?
Конрад се завъртя и видя едрото лице на Сакс, притиснато до прозорчето на вратата.
Затвори очи.
В следващия миг чу как Сакс вкарва ключа си в ключалката.
Д’Анунцио
Агата лежеше на канапето и гледаше тавана. Бял таван. В боята точно над нея имаше дълга пукнатина.
Бе сложила дясната си ръка на челото. Лявата й почиваше на корема. Старото мече Белоснежко бе гушнато под мишница. Тя гледаше тавана и си представяше полицията.
Бе минал половин час, откакто Били Прайс си беше тръгнал. Откакто го помоли да се обади в полицията. Откакто го избута навън и хлопна вратата под носа му. Половин час, откакто седя в гардероба в детската стая, стиснала сивото мече, и откакто чу телефонът да звъни в другата стая.
Когато чу телефона, й призля. Горчива жлъчка се надигна в гърлото й. Беше сигурна, че е загубила всичко. Имаше микрофони. Чуваха я. Бяха чули какво каза на Били Прайс.
А сега се обаждаха, за да й съобщят, че са убили дъщеря й. Звъняха, за да я накарат да слуша как Джеси пищи, докато умира.
Имаше време да мисли за това, докато отиваше към телефона. Имаше време да мисли и за повече от това. Няколкото стъпки от детската до всекидневната й се сториха безкрайни. Телефонът продължаваше да звъни. Аги стисна мечето под мишница. Помисли си как ще чуе писъците на Джеси.
Защо бе решила, че няма микрофони? Защото онзи човек, онзи проклет, гаден тип, когото Нейтън наричаше Спорт, не бе чул името на Били Прайс? За бога, това ли беше всичко? И защо не се бе усетила, че Били Прайс може да е един от тях? Вероятно бяха решили да я изпробват. Или пък подслушвателното им устройство бе изключило за момент. Имаше толкова много други обяснения. Защо бе рискувала живота на дъщеря си с такава тъпа постъпка?
Телефонът звънна отново и Агата пристъпи към него. Хвана слушалката и я вдигна до ухото си. Представи си писъците на Джеси и сключените около врата й ръце.