— Да — най-после прошепна тя.
Обади се същият глас. Гласът на похитителя. Но сега звучеше по-меко. Яростта бе изчезнала. Беше мек и стегнат, почти дружелюбен.
— Добра работа, госпожо Конрад — каза той.
Агата не отговори. Не смееше дори да диша.
— Справихте се чудесно.
— Да — прошепна Аги. — Направих онова, което ми наредихте.
— Точно така. Точно така. И дъщеря ви е доволна, че го направихте, госпожо Конрад. Повярвайте ми. Тя е много доволна.
— О — облекчено въздъхна тя.
Нямаше микрофони. Беше права. Нямаше никакви проклети микрофони.
— А сега продължавай да играеш по правилата, сладурче, и всичко ще е наред. Ясно ли е?
— Да — бързо се съгласи Агата. — Да.
— Кой знае? Ако си добричка, може дори да се отбия за малко при теб. Какво ще кажеш? Това ще ти хареса, нали?
Мъжът се захили гнусно. Агата си помисли, че говори точно като злодеите по филмите. Сякаш играеше роля…
Линията замря.
Аги бавно остави слушалката. О, Господи! После легна на канапето и се загледа в тавана. Белият таван с пукнатината.
И започна да си представя полицията.
Непрестанно си повтаряше сценария наум. Нейтън стоеше на покрива на висока сграда. Похитителят и съучастниците му държаха Джеси над ръба и заплашваха да я пуснат долу. Внезапно, с ругатни на уста, няколко полицаи изскочиха навън през вратата към покрива. Нейтън се втурна напред. Геройски грабна детето от ръцете на похитителя. А после полицаите започнаха да стрелят.
Не можеше да спре да мисли за това. Представяше си стрелбата и как похитителите се олюляват като в танц под ударите на куршумите. От тях летяха парчета плът и кръв. В очите им се четеше болка и безумен ужас. После паднаха на улицата. Мина дълго време преди да умрат.
Аги лежеше на канапето и фантазираше. Когато свърши, започна отначало и пак си представи всичко. Най-голямо удоволствие й доставяше онази част с полицията и стрелбата. Кръвта и болката на похитителите и ужасът им, който самата тя изживяваше в момента.
Лежеше на канапето и гледаше тавана. Представяше си полицията и стрелбата. Усмихваше се леко.
Внезапно някой отключи вратата и влезе.
Аги ахна и се надигна.
— Ней… — започна тя, но думата замря на устните й.
Тя погледна над облегалката на канапето и видя мъжа да влиза и да затваря вратата.
Беше млад мъж, на около тридесет години или по-малко, облечен в зелен гащеризон. В едната си ръка носеше кутия с инструменти.
Когато Аги седна, той я видя, после застина на мястото си стреснат.
— О, Господи, извинете! Роджър, домоуправителят, каза, че нямало никой, и ми даде ключа. Аз съм… аз съм водопроводчикът.
Аги се вторачи в него с отворена уста.
— В апартамента на семейство Коулмън долу тече — продължи той. — Исках да проверя дали повредата не е у вас. Имате ли нещо против? Роджър каза, че апартаментът е празен.
Аги продължи да го гледа още няколко секунди, после се обърна към телефона. Но той не звънна.
— Ъъъ… имате ли нещо против? — повтори водопроводчикът и махна с ръка към коридора.
Аги вдигна очи към него и се вгледа в лицето му.
Това не беше лице на водопроводчик. Говореше като работник, но лицето му не беше на работник. Беше кръгло и гладко. Беше хубав мъж, с кестенява коса, която падаше над очите му. А очите му бяха интелигентни, наблюдателни и остроумни. Не бяха очи на водопроводчик, а… нещо друго…
Агата отново погледна телефона. Не звънеше. Тя отвори уста.
— Аз… аз не…
— Ще отнеме само минута — успокои я младият мъж и тръгна по коридора.
След миг Аги извика:
— Не ми се обадиха. Обикновено ми звънят. Портиерите.
— Какво?
Тя се надигна от канапето. Мечето остана там. Аги скръсти ръце пред гърдите си и погледна телефона.
— Прекалено късно е — каза тя и погледна часовника си. — Минава осем.
— Какво? — отново попита водопроводчикът.
Силен шум от удар на метал в метал долетя от банята.
Аги тръгна през стаята. Влезе в коридора и погледна към банята. Видя, че вътре свети, и чу нов удар. Нервно прокара ръце през косата си и погледна телефона. Защо не звънеше? Защо онзи тип не й се обаждаше?
Чукането спря. Агата затаи дъх.
— Госпожо Конрад? — извика водопроводчикът.