Тя не отговори.
— Извинете — извика той по-високо. — Госпожо Конрад?
— Ъъъ… да — отвърна тя с треперещ глас. — Какво има?
— Можете ли да дойдете за секунда, госпожо?
Агата не помръдна, само поклати глава отрицателно. После избърса потта от челото си.
— Аз… аз не… не ми се обадиха — едва прошепна тя. — Обикновено звънят преди…
Гласът й замря. Последва кратко мълчание. След миг водопроводчикът каза:
— Госпожо Конрад, наистина трябва да дойдете.
Гласът му прозвуча категорично. Команда. Студена, авторитетна команда. Докато стоеше неподвижно на мястото си и се опитваше да си поеме дъх, в мислите на Агата се появи странен спомен. Учителката им по обществознание, госпожица Линдзи, от гимназията в Грейт Нек. Застаряваща стара мома с жабешко лице и боядисана в червено коса. Госпожица Линдзи стоеше пред увеличено копие на конституцията на Съединените щати, закачено на таблото, сочеше го и зяпаше класа с огромните си очи, като в същото време рецитираше монотонно:
— Свободата е по-трудна от робството. Липсата на избор е най-лесният избор.
Агата едва не се изсмя на спомена, но само въздъхна и вдигна ръка към устата си. „Липсата на избор е най-лесният избор“ — повтори си тя. После тръгна по коридора към банята.
Застана до вратата и погледна водопроводчика. Той бе коленичил до ваната с гръб към Аги. Държеше в ръка френски ключ и удряше по тръбата.
Агата го загледа безмълвно, после премести очи върху кутията му с инструменти.
Тя стоеше на покрития с бели плочки под, точно до краката му. Беше отворена. И празна. Нямаше никакви други инструменти. Нито отвертка, нито един от онези уреди, с които водопроводчиците отпушваха каналите. Нямаше абсолютно нищо.
— Ох… — изстена тя и отново покри устата си с ръка.
Мъжът продължаваше да чука по тръбата.
След миг се обърна към нея. Забеляза погледа й и отворената кутия. Усмихна й се очарователно.
— Права сте — каза той. — Не знам какво, по дяволите, правя. Работата е там, че всъщност не съм водопроводчик — обясни той и удари с френския ключ по тръбата. — Казвам се Дъг Д’Анунцио. Детектив Д’Анунцио. Бих ви показал значката си, но съседът ви, Били Прайс, каза, че ви наблюдавали с камери. Вярно ли е това?
Агата не отговори, само поклати леко глава. Телефонът все още не звънеше. Тя погледна мъжа, коленичил на пода. Гласът не беше същият. Не беше гласът на похитителя. А и защо би се престорил на полицай? Похитителите можеха да дойдат тук, когато си поискат. Можеха да правят каквото си искат. Държаха дъщеря й. Защо да се преструват?
— Вие сте полицай? — най-после попита тя. — Вие сте…
Внезапно всичко й се стори съвсем логично. Работническият глас, интелигентните и наблюдателни очи. Лице не на водопроводчик, а на ченге.
Мъжът продължи да удря по тръбата.
— Искате ли да ви покажа значката си?
— Не — бързо отговори тя. — Не. Не можете. Не бива.
Д’Анунцио изсумтя и промени положението си на пода.
— Господи! Какво са направили? Заредили са камери навсякъде?
Агата кимна.
— Да. Камери. Казаха ни, че имат камери.
Тя повдигна очи към тавана и го огледа внимателно. Не видя камерите.
— Могат да ни видят — каза Агата и потърка челото си. — Не трябваше да постъпвате така. Не трябваше да идвате тук по този начин.
— Е… нали трябва да направим нещо, госпожо. Тези типове изглеждат сериозни. Камери и разни други лайна, извинете ме. Исках да кажа, че съм виждал такива неща. Когато си направят труда да поставят камери, човек знае, че е изправен пред сериозен проблем.
Агата погледна коридора и закърши ръце.
— Вие не трябваше… аз… аз…
— Добре, добре, не се паникьосвайте — успокои я Д’Анунцио, изсумтя, надигна се, после прокара ръка по стената зад душа, сякаш търсеше нещо. — Трябва да изглеждаме добре. Усмихнете се. Просто си бъбрите приятелски с водопроводчика.
Агата не се усмихна, а се вторачи в гърба му. Да, можеше да е ченге. Можеше.
— Не трябва да оставам тук прекалено дълго — каза Д’Анунцио. — Разкажете ми всичко, което можете, и то колкото се може по-бързо.
Дланите й бяха студени и влажни. Тя отново хвърли поглед към коридора и си пое дъх. Добре, добре. Липсата на избор е най-лесният избор.
Тя кимна и се усмихна мило, както се бе усмихнала на Били Прайс. После преглътна тежко.