Това не трябваше да става. Всичко това дори не трябваше да започва. Единственото, което искаше, бе да се измъкне от тежката работа на затворнически надзирател, да се пробва като певец и да започне нов живот. Това бе всичко. И имаше достатъчно пари за това. След инцидента и уреждането на проблема от градската управа, имаше достатъчно пари. Но реши да се прави на умен. Послуша Еди Шибаняка. Господи! Каква лудост го бе обзела? Откак бе излязъл от затвора, онзи дърт глупак Еди седеше в стария пристанищен бар, където се събираха надзирателите от Райкър, и разказваше същата история на всеки готов да го изслуша. На всеки надзирател, който бе достатъчно млад или учтив или просто достатъчно пиян, за да го изслуша. „Когато бях надзирател като вас, не бях глупав. Въртях търговията с дрога в отдела и натрупах състояние. А когато федералните ме стиснаха за врата, не получиха абсолютно нищо. Надхитрих ги всичките.“ Вечер след вечер Еди дрънкаше едно и също. Никой не му вярваше и не му обръщаше внимание. Докато Спорт внезапно не обезумя и не реши, че дъртакът може да говори сериозно. А после започна това смахнато начинание, тази откачена история с търсенето на съкровища.
Чу как капачето на шпионката се отваря. Пое си дълбоко дъх и се стегна. Вратата на Били Прайс се отвори и той влезе.
Максуел затвори след него. Огромният мъж стоеше с приведени рамене и го гледаше виновно. Макар и доста изнервен, Спорт не можеше да му се ядоса истински.
— Той звънна ли пак на ченгето? — попита Спорт.
— Да — отговори Максуел, като се засмя леко и очите му заблестяха. — Да. Д’Анунцио си беше в кабинета. Прайс му каза да не идва. Съобщи му, че са намерили момиченцето.
— Добре — кимна Спорт.
Максуел отново се засмя.
— Свалих му панталона и го хванах за топките.
Спорт изсумтя.
— Е, това сигурно го е убедило.
— Обещах му да го оставя на мира, ако се справи добре — добави Максуел и се закикоти като дете.
Спорт се усмихна, погледна чудовището и поклати глава. Какъв смахнат тип!
Почти неохотно Спорт влезе навътре в апартамента. Помисли си, че все пак трябва да види какво е станало тук. Апартаментът още не бе напълно обзаведен. По стените не висяха картини. На паркета нямаше килими. В ъгъла стояха няколко затворени кашона. Само библиотечките от метал и стъкло бяха сглобени. По тях бяха подредени снимки, книги и дреболии. До прозореца имаше масичка за кафе, канапе и няколко кресла.
Били Прайс седеше в едно от креслата. Носеше черна тениска, а от кръста надолу бе гол. Устата му беше залепена с широка лепенка, а ръцете му бяха вързани зад гърба. Главата му бе отпусната като на парцалена кукла. Очите му бяха отворени.
Гърлото му бе смазано, наистина смазано. Спорт подсвирна леко, когато го видя. Изглеждаше сякаш през врата му е минал влак. Спорт сведе очи към чатала му. Господи! Този смахнат Максуел!
Максуел стоеше зад гърба му и го наблюдаваше нетърпеливо. Спорт се обърна, ухили се и му намигна. После го потупа по рамото.
— Чудесна работа. Изглежда много добре.
Максуел кимна доволно. Спорт огледа стаята още веднъж.
— Добре. Да вървим.
Усмивката на Максуел се изпари.
— Ами онази жена? Не трябва ли да очистим и нея?
Спорт поклати глава.
— Тя не знае нищо. Не знае къде сме. Все още мисли, че сме сложили камери в апартамента.
Максуел въздъхна и кимна.
Спорт се засмя.
— Това беше целият номер, разбираш ли? Сега тя си мисли, че ченгетата вече действат. Ще си седи кротко и няма да прави нищо, докато ченгетата не приключат.
— Няма да прави нищо и ако е мъртва — отбеляза Максуел.
Спорт отново се засмя.
— Не, не. Тогава ще трябва да се тревожим за доктора, ясно ли е? Той е умен и разбира какво става. Накара ме да му позволя да говори с хлапето. Може пак да измисли нещо такова. Нали разбираш? Ако разбере, че жена му или дъщеря му са мъртви, ще го загубим. А тогава сме прецакани. Разбираш ли какво ти казвам?
Максуел го гледаше тъпо.
„Дали разбира какво казвам? — помисли си Спорт. — Ама че тъп въпрос. Този кретен не може да отскубне и крилата на муха без ръководство.“
Спорт го плесна жизнерадостно по огромната ръка и каза: