— Хей, нали искаш да си богат? Нали искаш да заминеш някъде?
Максуел кимна.
— Нали искаш да имаш всички момченца и момиченца, които пожелаеш, и никога вече да не се връщаш в затвора?
— Да — мрачно отговори чудовището.
— Добре, тогава трябва много да внимаваме. Трябва ми време да стигна до часовниковата кула. А ти трябва да събереш багажа. Връщаме се на старото място.
— Ау — изохка Максуел.
— За бога, става дума само за няколко часа. Просто за всеки случай, ако жената се усети за камерите. Излезе доста хитра с микрофоните.
— Няма да е хитра, ако е мъртва — промърмори чудовището.
Спорт се засмя и отново поклати глава. После тръгна към вратата. Максуел се повлече след него.
Хлапето
Бяха оставили Джесика на леглото, със завързани зад гърба ръце и лепенка на устата. Телевизорът работеше.
— Това ще й осигури забавление — бе казал Спорт.
Стаята беше съвсем тъмна, с изключение на светлината от телевизора.
Малкото момиченце лежеше на едната си страна и се опитваше да си държи очите отворени. Но те непрестанно се затваряха. Сините ириси изглеждаха замъглени, сякаш светлинката в тях угасваше. Лицето и кръглите бузки бяха на червени петна. Агата бе сплела косата й на плитка, за да не се сплъстява през нощта, но плитката се бе отпуснала.
Джесика се чувстваше ужасно зле. От хлороформа я болеше корем. Страхуваше се, че пак ще повърне. Помисли си, че ще й се наложи да преглътне повърнатото заради лепенката на устата. Беше се изпишкала на матрака и това също я тормозеше. Но не можеше да направи нищо. Беше се сдържала колкото се може по-дълго, но накрая бе победена. А сега трябваше да лежи на мокрото легло. И любимата й нощничка със сърчицата също бе мокра. Джесика заплака отново. Имаше чувството, че се задушава. Виеше й се свят и й се спеше. Тя затвори очи.
Заспа, но дори и тогава й беше горещо. Когато се събуди, по челото й имаше пот. Чувстваше се като онзи път, когато имаше шарка и бе вдигнала висока температура. Искаше й се отново да заспи, но й бе прекалено зле.
Загледа се в телевизора, където говореха двама мъже. Надяваше се, че баща й ще дойде скоро. Беше й казал по телефона, че скоро ще си е у дома. Джесика си мислеше, че той ще се появи всеки момент. Щеше да почука силно на вратата, а лошите щяха да се уплашат и да му отворят. След това лошите щяха да го видят и да се уплашат още повече, защото той щеше да е много ядосан. Щеше да ги погледне сърдито, както бе направил онзи път, когато Джесика бе престъпила забраната му да се качи на големия камък в Сентръл Парк. А после татко щеше да ги набие. (Татко смяташе, че боят не е правилен, затова никога не удряше Джесика, но в този случай щеше да направи изключение.) Щеше да ги удари право в носа. Можеше да му се наложи да удари големия с пръчка или да го застреля. След като татко свършеше с тях, тя също щеше да отиде и да ги удари.
Но сега й беше лошо. Наистина щеше да повърне. Лепенката на устата я задушаваше. Очите й се напълниха със сълзи. Джесика се опита да освободи ръцете си и се затъркаля по леглото. Плачеше силно. Опитваше се да диша, но не можеше. Очите й се завъртяха лудо и тя се отпусна неподвижно.
Събуди се малко по-късно. Чувстваше се още по-зле отпреди. Заплака отново и не можеше да диша. „О, мамо!“ — помисли си Джесика и нервно дръпна едната си ръка нагоре.
Ръката се освободи.
За секунда Джесика дори не се замисли за това. Просто посегна и махна лепенката от устата си. Болеше я, но не й пукаше. Трябваше да я свали. Искаше да диша.
Надигна се и се уплаши, че ще повърне. Задиша тежко, после се настани на матрака по-удобно, като се махна от мокрото петно. Лежеше неподвижно и дишаше дълбоко.
После се сети, че ръцете й са свободни.
Вдигна ги пред лицето си. Бяха схванати и я боляха. Тя разтърка китките си. Все още й беше лошо, но поне не й се виеше свят.
Внезапно се разтревожи и погледна вратата. Може би трябваше да се опита да сложи лепенката на мястото й. Лошите щяха да се ядосат, когато видят, че я е свалила. Но тя не го беше направила нарочно. Стана съвсем случайно. Защото не можеше да диша. Но те можеше да не я разберат и да си помислят, че е непослушна.
Но това вероятно можеше да почака. Беше чула лошите да излизат преди известно време. Щеше да чака, докато се върнат, и тогава бързо пак да сложи лепенката, преди да я видят.
Костенурката Мо лежеше до нея. Спорт я беше оставил там.