— За да си имаш компания — бе й обяснил той.
Джесика взе Мо, дръпна я до себе си и я притисна до бузата си. После засмука палеца си. Знаеше, че само бебетата правят така, но не можеше да спре. Вторачи се в телевизора. Течеше реклама. Малки момчета и момичета тичаха по детска площадка. Едно от момчетата падна и си изцапа ризата. Майка му трябваше да я изпере в пералнята.
Джесика си помисли колко много й се иска майка й да е тук.
Тя поспа известно време, а когато се събуди, по телевизията даваха реклами. Джесика се зарадва за момент, тъй като не се чувстваше толкова замаяна като преди.
Но после се запита какво щеше да стане, ако лошите се бяха върнали, докато спеше. Джесика погледна вратата и се ослуша. Не чуваше нищо, освен телевизора.
Отначало си помисли да си сложи лепенката, просто за всеки случай. Но не искаше пак да започне да се задушава. Вероятно ако беше съвсем тиха, можеше да надникне навън и да се увери, че лошите още ги няма.
И тя реши да направи точно това.
Седна и бавно свали лепенките от глезените си. Не я заболя така силно както когато махна онази от устата си. После остави лепенките на леглото, за да може да си ги сложи пак, когато лошите се върнат. Скочи от леглото, прегърна Мо, засмука палеца си и тръгна към вратата.
Вървеше на пръсти. По вратата танцуваше синя светлина от телевизора. Джесика усещаше мокрото петно на нощницата, залепнало за крака й. Беше й ужасно неприятно. Беше се опитвала да се сдържи прекалено дълго време. Мама щеше да я разбере, когато й обяснеше, но въпреки това й беше противно.
Стигна до вратата, извади палеца от устата си и хвана дръжката. Натисна я бавно и колкото се може по-тихо.
Вратата се открехна и Джесика надникна навън. Стаята беше тъмна и нямаше никого. Тя отвори още малко и се огледа. Да, тъмно и тихо. Тук-там се виждаха очертанията на столове и стъклените врати към балкона.
Джесика се завъртя наляво. Там също нищо не се движеше. Тъкмо се канеше да се върне в другата стая, когато видя входната врата.
Разбра, че е входната, защото беше същата като тяхната. Голяма и солидна, с две ключалки и верига. Не беше много далеч. Можеше да изтича до нея, да я отвори и да излезе. А после да вземе асансьора и да помоли портиера за помощ. Портиерът щеше да се обади на баща й и да му каже, че Джесика е при него. Сигурно татко не идваше, защото не знаеше къде е тя. А портиерът можеше да му каже.
Точно така, помисли си тя. (В анимационните филмчета по телевизията винаги имаше малки момиченца, които преживяваха безброй приключения. А когато положението станеше напечено, винаги им идваше някаква идея. Те щракваха с пръсти и казваха: „Точно така!“ Но Джесика не можеше да щрака с пръсти.)
Повтори си, че всичко ще е наред, и излезе от спалнята.
Но навън беше тъмно. Джесика спря до вратата. Стаята беше много тъмна и голяма. Ами ако лошите бяха там? Ами ако се криеха в тъмното? Или ако бяха оставили някое голямо куче да я пази и то се хвърлеше върху нея?
Прегърнала здраво Мо, Джесика отстъпи назад към спалнята. Но продължи да гледа входната врата. Беше само на няколко метра. А баща й наистина можеше да не знае, че тя е тук. Все пак, ако знаеше, вече щеше да е пристигнал.
Джесика внимателно огледа сенките. Вече не й се виеше свят, но стомахът й не беше добре. Тя потръпна и притисна розовата костенурка. После стисна зъби и тръгна на пръсти към вратата.
Вървеше бавно. Подът под босите й крака беше студен. Стомахът й се свиваше. Тя хвърли поглед през рамо. Помисли си, че нещо може да я нападне в гръб. После отмести очи към вратата. Вече не й се струваше толкова близо. Имаше чувството, че й трябва адски дълго време, за да стигне до нея. А и спалнята се бе отдалечила и не можеше да се върне там бързо.
Джесика забърза и измина последните метри. Топката беше на нивото на очите й. Прегърнала Мо с едната си ръка, тя протегна другата и хвана топката. Завъртя я. Вратата не се отвори.
— О, не! — изстена малкото момиченце. — Заключена е.
Вдигна очи и внимателно огледа вратата. Веригата не беше сложена. Двете ключалки бяха доста нависоко. Изглеждаха доста сложни, но тя знаеше как да ги отвори. Беше го правила няколко пъти у дома. Но обикновено мама й помагаше.
Тя се протегна към долната и опита да я завърти. Беше прекалено трудно. Не беше достатъчно силна. Наведе се и остави Мо на пода. Стисна я с двете си ръце. Този път успя да я превърти.
— Уха — прошепна тя.