— По дяволите! — изруга Конрад и се вторачи в Сакс.
„Трябва да… трябва…“
— По дяволите! — повтори той. — Ще я убият. Тя е само на пет годинки. Малко момиченце. Още е в детската градина.
— Майната й! — изкрещя Сакс и се наведе над дребния си колега. — Трябваше да помислиш за това, когато започна да дрънкаш и да разправяш на всички.
Сакс обърна гръб на Конрад и огледа стаята, сякаш търсеше изход.
— Вероятно можем да я упоим — промърмори той. — Точно така. Ще им кажем… ще я упоим, докато всичко свърши. Може и да се хванат… а после ще си я получат и сами ще се оправят с нея.
Конрад отстъпи назад.
„Трябва… трябва да…“
Той избърса устата си с ръка. Потта сякаш избиваше отвсякъде.
„Трябва да го спра.“
Той отново отстъпи назад и се удари в дървения стол.
Сакс продължи да дрънка:
— Слушай, Нейтън, това може и да свърши работа. Ясно ли е? Може дори да пуснат хлапето. Важното е да не ги ядосваме. Трябва да сме честни с тях и да се надяваме, че те ще оправят всичко. Ясно ли е? Когато се обадят, ще им кажем: „Да, той й разказал, но я упоихме. Можете да дойдете по-късно и да…“. Това е всичко. Разбираш ли? Просто ще им кажем.
Конрад сведе очи надолу.
„Трябва…“
Ръцете му стиснаха облегалката на стола.
„Трябва да го ударя. Трябва да го ударя със стола.“
Той се обърна към Елизабет. Тя ги гледаше с ококорени очи.
„Със стола… как… как да го направя?“
Сакс си погледна часовника.
— О, Господи. Почти осем и тридесет и пет е. Ще се обадят след пет минути. Добре, добре, трябва да вървиш. Знаеш ли номера? Трябва да изчезваш оттук. Аз ще сляза долу и ще изчакам обаждането им. Ясно ли е? Така ще действаме.
Конрад стисна облегалката на стола с две ръце и го вдигна.
— Я стига! — извика Сакс. — Какво правиш? Имаш ли номера? Да вървим.
Конрад се втурна към него.
Вдигна стола високо във въздуха, направи две крачки и болното му коляно се подгъна. Той изстена от болка, но тромаво продължи напред и стовари стола върху Сакс.
Елизабет изпищя.
— Чакай бе! — извика Сакс и вдигна ръце пред лицето си.
Столът се удари леко в рамото му.
— Ох — каза той и се отдръпна към стената. — Какво правиш, Нейтън?
Ударът изби стола от ръцете на Конрад. Той застина на място и се намръщи от болката в коляното. Ръцете му увиснаха.
„Какво правя? Какво, по дяволите, правя?“
— Господи, Нейтън — каза Сакс, отдръпна се от стената и разтърка рамото си. — Господи! Можеше да ме убиеш.
Конрад прокара ръка през оредялата си коса. Поклати глава замаяно.
— Аз… съжалявам. Не знам какво… разстроен съм… аз…
После автоматично вдигна стола и го изправи.
— Господи, не издържам вече…
— Да — съгласи се Сакс. — Така ли трябва да се държи един лекар?
— Не, не… аз… сигурно полудявам.
Конрад се вторачи в стола. Не можеше да повярва, че е ударил Сакс.
Сакс протегна ръка и я разтърка, после отново погледна часовника си.
— Добре. Трябва да действаме. Ако искаме всичко да мине добре, трябва да тръгваме.
Конрад кимна изморено, вдигна стола и отново удари Сакс.
Този път го грабна едновременно за облегалката и седалката и го завъртя силно. Тежките крака удариха огромната розова глава на Сакс. Капки пот и кръв изхвърчаха във въздуха. Също и очилата на Сакс. Удариха се в стената и паднаха на пода.
Конрад отново изпусна стола, спъна се, но успя да запази равновесие.
Погледна нагоре и видя, че Сакс още стои. Очите му бяха неподвижни. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо. На главата му се виждаше открита рана.
Раната почервеня от кръв, която се стече по окото на Сакс и бузата му.
— Нейтън… — почна Сакс, после се свлече на колене.
Падна на пода с глух удар и остана там неподвижно.
Той е на път
Елизабет се бе вторачила в Сакс. Държеше бузата си с едната си ръка, а с другата го сочеше.
— Ти го удари със стола — каза тя.
Задъхан, Конрад също го загледа.
— Аз…
— Удари го по главата със стола — повтори тя.
— Трябваше да го спра. Щеше да им разкаже всичко, а те щяха да я убият.