— Хайде.
Елизабет го изгледа учудено.
— И аз ли?
— Не мога да те оставя тук. Трябва да дойдеш с мен. Хайде.
Той я хвана за ръката и я поведе към вратата. Огледа стаята за последен път.
Очилата.
Вдигна ги и ги пъхна в джоба на шлифера си. После видя касетофона на масата.
— Страхотно — изсумтя той.
Взе го и го пъхна в джоба си.
Забързаха по коридора. Елизабет трябваше да подтичва, за да върви до него. Конрад куцукаше, за да щади болното си коляно. Сестрата на отделението ги изгледа, когато минаха покрай нея.
Надзирателката беше зад бюрото си. Вдигна очи, погледна Конрад, кимна и отново сведе очи към вестника си.
Конрад поведе Елизабет към асансьора. Натисна бутона и зачака нетърпеливо. Чу как надзирателката отгръща нова страница.
Най-после асансьорът дойде. Конрад застана до Елизабет, хвана я за ръката и погледна вратата. Усещаше как Елизабет проучва профила му със зелените си очи. Спомни си как изглеждаше лицето на Сакс, когато го пъхнаха под леглото. Вратата се отвори и двамата изскочиха от асансьора.
Коридорът беше тих. Конрад задърпа Елизабет. Затичаха към кабинета на Сакс.
Беше осем и четиридесет и две. Телефонът беше на бюрото, точно до дългата табелка „Доктор Джералд Сакс, директор“. Навсякъде бяха разхвърляни хартии.
Конрад погледна телефона и каза:
— Е, добре. Не можем да чакаме.
Телефонът звънна.
Конрад бързо пристъпи напред и вдигна слушалката преди телефонът да звънне отново.
— Сакс — каза той делово.
— Къде беше, по дяволите?
Конрад се стегна. Обаждаше се Спорт.
— Наложи се да ти звъня два пъти, тъпо копеле.
Сърцето на Конрад заби силно.
— Всичко е наред — промърмори той. — Той е на път.
— Тъп шибаняк — изруга Спорт и затръшна телефона.
Конрад остави слушалката с трепереща ръка. Застана неподвижно за секунда и се вторачи в телефона. Можеше да вдигне слушалката и да се обади в полицията.
Не, нямаше време. Прекалено много неща можеха да се объркат. Нямаше време дори за обяснения.
Елизабет още стоеше до вратата. Гледаше го объркано и разтриваше челото си.
— Ти ли си? — попита тя.
Конрад поклати глава.
— Какво?
— Ти ли си той? Имам предвид Тайния приятел. Ти ли си Тайния приятел?
Конрад се засмя, пристъпи към нея и я хвана за ръката.
— Да вървим.
Имаше осемнадесет минути да стигне до часовниковата кула.
Време за убиване
„Девет часът. Тогава трябва да си там. Нито минута след девет. Нито секунда.“
Беше събота вечер. Имаше доста коли, но все пак се движеха бързо. Корсиката фучеше сред останалите коли като риба сред водорасли. Конрад стискаше волана. Главата го болеше. Коляното му пулсираше. Блясъкът на фаровете измъчваше окото му. Кракът му не слизаше от педала за газта. Очите му се движеха непрестанно — към огледалото за обратно виждане, страничното огледало, часовника на таблото.
Асфалтът беше неравен. Корсиката подскачаше и тракаше. Внезапно колите пред него спряха. Светнаха червени стопове и движението се забави. Конрад не спря. Корсиката се мушна сред колите отпред. Очите му горяха. Девет без десет. А едва сега потегляше по Четиридесет и втора улица.
„Кой е номерът? — помисли той. — Кой е номерът?“
От седалката до него се чу звук. Елизабет тихичко си пееше.
— Четиридесет и девет бутилки бира на лавицата, четиридесет и девет бутилки бира. Една от бутилките падна, четиридесет и осем бутилки бира на лавицата…
Имаше чист и нежен глас.
Конрад я погледна внимателно. Елизабет седеше както винаги — изправена, стегната, отпуснала ръце в скута си.
„Кой е номерът?“
Той се накани да я попита отново и отвори уста. Ако обаче побеснееше и го нападнеше в това движение…
— … Една от бутилките падна, четиридесет и седем бутилки бира на лавицата…
Той погледна напред. Реката проблясваше от светлините на Бруклин. На отсрещния бряг леката мъгла хвърляше призрачни сенки. Облаците бяха оцветени в бяло и лилаво от неоновите светлини на града.
— Една от бутилките падна…
Той потрепери.
„Ти ли си Тайния приятел?“