Конрад прикова очи в огледалото за обратно виждане и отразените в него фарове. Още ли го следяха? Бяха ли го видели да тръгва от болницата заедно с Елизабет? Не мислеше така. Смяташе, че го бяха оставили за известно време. Защо Спорт да го следи до болницата, след като имаше там вътрешен човек? Не, разбира се, нали провери сведенията на Сакс. Беше чудесно, че засега е сам, но…
Но дори и да не го следяха, щяха да го чакат на часовниковата кула. И там щяха да видят Елизабет. Можеха да я хванат и да я измъчват, докато не им каже онова, което искаха да узнаят. А после щяха да я убият. Него също. И Джесика.
— … Четиридесет и пет бутилки бира. Една от бутилките падна…
— Елизабет — каза той.
Песента заглъхна. Конрад не можеше да я погледне. Въртеше волана и наблюдаваше пътя внимателно.
— Елизабет — повтори той. — Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ми помогнеш сега?
Никакъв отговор. А той все още не можеше да я погледне.
— Трябва да ми кажеш какво искат от теб. Трябва да ми помогнеш да си върна дъщерята. Онзи номер, който искат… телефонен номер ли е? Адрес? Комбинация на сейф? Познават ли те тези хора? Знаеш ли кои са и…
— Дъщеря ти има ли хубава стая? — внезапно попита Елизабет.
— Какво?
Конрад се вторачи в червените стопове на кадилака пред него.
— Има ли картини по стените? Обзалагам се, че има картини. На Мики Маус и Голямата птица. Сега децата харесват Голямата птица, нали?
Конрад кимна бавно.
— Да. Голямата птица. Тя има… Юрганът й е на Големи птици…
— Майка й е мила — каза Елизабет. — Влиза и казва „лека нощ“. Добра майка.
Конрад зачака търпеливо. След секунда чу гласа й отново.
— Четиридесет и четири бутилки бира на лавицата…
Най-после я погледна. Видя празния й поглед. Елизабет гледаше съсредоточено напред, а отражението й в предното стъкло гледаше самата нея. Странна работа. Само преди по-малко от двадесет и четири часа си бе фантазирал за нея, докато се любеше с жена си. Беше заспал, унесен в мисли за нея. Беше очаквал с нетърпение сеансите с нея, смеха й, внезапния разумен поглед в очите й.
„Все още съм тук.“
А сега всичко това се бе изпарило. Спомняше си чувствата си, но в момента изпитваше само див, сковаващ страх. Внезапно Конрад се сети за Тимоти, пациента със СПИН: той беше сам и безумно уплашен и за него не съществуваше нищо друго, освен този кошмарен страх. Конрад си помисли, че в момента се чувства по същия начин: тормозеше го единствено мисълта за изтичащото време.
„Няма да чакам и секунда, докторе. Девет часът и край. С дъщеря ти е свършено. Запомни това.“
Конрад разтърка коляното си — болеше го още по-силно след дългото натискане на газта. Отби в лявото платно, когато останалите коли се струпаха вдясно заради изхода към Четиринадесета улица. Фучеше и проверяваше огледалата и часовника. Шест и половина минути до девет.
— Четиридесет и три бутилки бира на лавицата…
Елизабет седеше изправена и гледаше напред. Пееше без чувство. Гласът й беше ясен и чист като електронен запис.
Когато стигна до улица „Канал“, му оставаха само четири минути. Движението там се задръсти. Събота вечер в Китайския квартал. Безброй коли стояха неподвижно пред червените светофари. Хората се разхождаха спокойно по улицата, покрай банките и ресторантите с китайски фасади и покриви като на пагоди. Млади китайски двойки, стари мъже и жени, групи бели тийнейджъри, млади чернокожи семейства — всички се мотаеха безцелно в събота вечер. Имаха много свободно време. Време за убиване.
Три минути до девет.
— Тридесет и две бутилки бира на лавицата, тридесет и две бутилки…
— По дяволите! — изкрещя Конрад, вбесен от безпомощността си.
Най-после потеглиха по „Лафайет“. Движението тук бе по-леко. Конрад натисна клаксона и започна да профучава през светофарите на червено. Номерата на колата му бяха лекарски и знаеше, че ченгетата няма да го спрат. Надяваше се само никой да не му се изпречи на пътя.
Колата подминаваше бързо младите хора по широкото авеню, сградите в стил рококо, малките магазинчета, стените, изпъстрени с графити, тълпите хора около мошениците, които играеха на „Тука има, тука нема“, и продавачите на евтини часовници и тениски. Оставаха му две минути.
Той обърка пътя и зави наляво по улица „Франклин“. Беше мрачна, тясна уличка под гигантската стена от черен гранит на сградата на Семейния съд. Нямаше никакво движение. Само една двойка мина покрай тях на път към Китайския квартал, после улицата остана абсолютно празна. Конрад се надяваше да скрие Елизабет тук. Гумите на корсиката изскърцаха до бордюра, точно пред знака „Паркирането забранено“.