Конрад светкавично спря двигателя, загаси фаровете, разкопча колана си…
Елизабет бавно се обърна към него и примигна.
— Стигнахме ли?
— Чакай ме тук — каза той. — Не мърдай. Не говори с никого. Ако дойдат полицаи, кажи им, че чакаш лекар, който е на спешно повикване. Разбра ли?
— Тръгваш ли?
— Трябва. Иначе ще убият дъщеря ми. Трябва да се срещна с тях.
Тя го погледна мълчаливо.
Конрад отвори вратата. Лампичката светна и той видя ясно лицето на Елизабет и погледа й.
Спря с единия крак на тротоара, а другия — още в колата.
— Елизабет — каза той.
Тя зачака търпеливо. Той поклати глава и каза:
— Съжалявам.
Елизабет не помръдна, но каза ясно:
— Пет — петдесет и пет, три — тринадесет.
— Какво?
— Пет — петдесет и пет, три — тринадесет.
Конрад стисна устни, протегна се и я докосна по ръката. Елизабет сведе очи към ръката му.
— Ще се върна — дрезгаво каза той.
Излезе от колата и затръшна вратата.
Оставаха му точно шестдесет секунди.
Елизабет го загледа как се отдалечава. Дребна, слаба фигурка, която куцаше бързо в мрака. Помисли си, че докторът изглежда глупаво, докато тичаше като ученик, закъснял за училище. Надяваше се, че ще успее да намери дъщеря си.
Тя се усмихна, после се засмя. Доктор Конрад беше ударил доктор Сакс със стола. Бе сигурна, че точно това бе станало. Беше го ударил по главата със стола. Той беше Тайния приятел. Но беше истински. Тя бе убедена в това.
Наблюдаваше го как куцука и мислеше за лицето му. Той имаше тъжно лице. Очите му бяха като на старец — мъдри и изморени. Челото му бе набръчкано, а светлата коса — почти изчезнала. Елизабет седеше в колата, отпуснала ръце в скута си. Гледаше го и мислеше за лицето му с топлота. Усмихваше се нежно.
Той щеше да й помогне. Беше й обещал. Нещата вече нямаше да са толкова объркани. Щеше да се почувства по-добре, както в онези дни, когато бе работила в детската градина. Тогава й бе помогнал доктор Холбайн. Той също беше добър човек.
И доктор Конрад беше добър. Тази мисъл я успокояваше и я правеше по-щастлива, сякаш около нея грееше слънце.
В този момент дребната му фигурка изчезна зад ъгъла и светлината угасна. Елизабет спря да се усмихва. Внезапно остана сама. Сама в тъмната кола на тази тъмна улица…
„Не говори с никого. Не мърдай. Просто ме чакай.“
Елизабет потръпна. Разтърка енергично ръце да ги стопли. Погледна навън и запя тихичко:
— Двадесет и шест бутилки бира на лавицата, двадесет и шест бутилки бира…
Един мъж се надигна от задната седалка. Елизабет започна да се обръща. Видя кошмарно лице, набъбнали вени, треперещи устни, изпъкнали очи. Опита се да изпищи, но той притисна ръка към устата й. Дръпна я силно назад. Елизабет безпомощно размаха ръце. Чу зад себе си силен пронизителен смях.
— Хе-хе-хе.
И усети нещо студено, притиснато в гърлото й.
Имаше достатъчно време да осъзнае, че е нож.
Времето изтича
Сградата на Криминалния съд беше масивна и украсена със сложни орнаменти. Фасадата й от бял мрамор, дълга цяла пресечка, се издигаше към пурпурното небе. Каменните орли на върха й гледаха на север към Емпайър Стейт Билдинг, на юг към кулите близнаци на Световния търговски център и Уолстрийт. Над тях се намираше квадратната мръснобяла кула с часовници от двете страни. Часовниковата кула.
Конрад затича към нея; куцаше силно. Влажният вятър разтвори шлифера му. Усещаше как времето му свършва като кислород в херметично затворена стая. Зави зад ъгъла по улица „Ленард“.
Тясната уличка беше безлюдна. Влажните павета блестяха под светлината на уличните лампи. Сградата се извисяваше зловещо над него. Зад сводестите прозорци не светеше нито една лампа. Изглеждаше съвсем празна. Заключена.
Конрад изтича до вратата и я дръпна силно. Тя безшумно се отвори и той влезе.
Широкото фоайе бе пълно със сенки. Две грандиозни мраморни стълбища. Елегантни парапети. Огромен кълбовиден полилей над главата му. Всичко бе неподвижно и мразовито. Струваше му се, че усеща студа на камъка около себе си.