Но Конрад му беше длъжник. Бяха се запознали преди петнадесет години, когато и двамата бяха стажанти в Медицинския център на университета в Ню Йорк. Конрад още тогава не харесваше Сакс. Но преди пет години Конрад лекуваше един страдащ от маниакална депресия тийнейджър, Били Хуарес. Били беше много беден и започваше да проявява склонност към насилие. Вече беше набил един учител, който го попитал защо бяга от часовете. Бе започнал да приказва, че ще си купи пистолет. Били се нуждаеше от болнично лечение и лекарства, но нямаше пари за тях. Конрад се страхуваше, че момчето е обречено да попадне в някой безплатен обществен ад. После правителството субсидира експериментална програма, която премести някои от пациентите на „Импелитери“ в приятен частен санаториум близо до Харисън. Програмата също така осигуряваше безплатен достъп до литий. Конрад се обади на Джери Сакс и му напомни за познанството им. Помоли го да настани Били Хуарес и Сакс изпълни молбата му.
И така му стана длъжник. Затова сега каза:
— Нещо за мен, а? — В гласа му не прозвуча никакъв ентусиазъм, но той продължи: — Е, ще ми е интересно да чуя за това, Джери. В момента съм доста зает, но…
— Хайде, Нейт! — прекъсна го Сакс с небрежния приятелски тон, който Конрад ненавиждаше. — Не можеш само да си седиш в Сентръл Парк Уест и да лекуваш разни тузари, които са се отегчили от броенето на парите си. Макар да предполагам, че вие, частните доктори, знаете лек и за това.
„Да, както вие, политическите подлизурковци, знаете как да излекувате някого от достойнството му“ — помисли си Конрад, но не го каза. След малко Джери спря да се хили на собствената си шега и продължи:
— Сериозно, Нейтън, това е нещо вълнуващо. 330–20.
— Криминална процедура?
— Да. Случаят беше по вестниците и къде ли не.
— По вестниците, така ли?
— Да, разбира се. Преди три седмици. Случаят на Елизабет Бъроуз. Не ми казвай, че си прекалено голям тузар, за да четеш таблоидите.
— Ами…
— Е, съдът ни я изпрати за тридесет дни. Трябва да преценим дали е в състояние да се яви на дело. Тя е на осемнадесет. Диагнозата й е параноична шизофрения. Има халюцинации и история на насилие.
— Изглежда е наркоманка.
— Не открихме никакви следи от дрога.
— Но е склонна към насилие, нали?
— Уха! — Сакс даже подсвирна. — Слушай. Започнах да я разпитвам. Всичко вървеше добре, дори повече от добре. Тя ме харесва и не спира да говори. После изведнъж — бум! Раздразва се. Направо откача, човече. Хвърля се върху мен. Едва не ме удушава, докато ми се притекат на помощ и я удържат. А е дребна, Нейт. Имам предвид, направо няма да повярваш на силата й. Бяха нужни четирима санитари, за да я удържим. И още двама, за да я вържем. Когато я изведохме навън, едната стокилограмова санитарка си беше изкарала акъла от страх. Накрая, след като й инжектирахме лекарство, достатъчно да упои слон, я вкарахме в единична стая, за да не нарани някого. И знаеш ли какво стана? Изпадна в кататония. Никакво движение, никакъв говор. Само седи и гледа вторачено.
Конрад изсумтя.
— Страхотно, Джери. Ще дотичам веднага на помощ с моя супервълшебен унищожител на лудост. Какво искаш да направя, по дяволите?
— Нищо. Не се опитваме да я излекуваме, разбираш ли? Трябва ни някой, който да я накара да говори. Да определи дали може да се яви на делото.
— Тогава я дайте на някой от вашите съдебни експерти. Нали точно това им е работата. Слушай, след минута ще влезе пациентката ми. Не може ли…
— О, кажи й да почака малко — прекъсна го Сакс. — Говоря сериозно. Ти участваше в онова проучване на „Кълъмбия Прес“ преди три години, нали? Кататоници. Същите случаи. Свърши страхотна работа. Имам предвид, дори в „Сайънс Таймс“ писаха за теб, Нейтън. Имаш жестока репутация.