Затича се към асансьорите. Познаваше пътя добре. Преди Джесика да се роди, двамата с Аги често идваха в музея. Качваха се на върха и се целуваха и прегръщаха… но сега не можеше да мисли за това. Той затича още по-бързо.
Натисна бутона на асансьора и вратата се отвори. Конрад влезе и натисна копчето за дванадесетия етаж.
Времето изтичаше. Асансьорът се носеше нагоре. Той погледна часовника си и видя как стрелката неумолимо се мести. Гърлото му се сви. Трябваше да го изчакат.
„Нито минута след девет.“
Да, ще почакат.
„Нито секунда.“
Асансьорът се издигаше бързо. Седем… осем… девет… Конрад вдигна лице към тавана и стисна главата си с ръце.
„Девет часът и край. Дъщерята ти е мъртва. Запомни това.“
„Моля ви — помисли си той, — моля ви.“
Вратата на асансьора се отвори и той изфуча навън.
Видя пред себе си извито стълбище и дървен балкон. Закатери се бързо в тъмнината. На площадката се запрепъва по тесен коридор със затворени сиви врати. Усещаше бързото движение на стрелката на часовника, сякаш механизмът се намираше в него. Запъхтян, той се закашля и се затича към вратата в дъното на коридора. Сивата й боя се лющеше. Надписът върху нея гласеше: „Вход забранен!“. Конрад я бутна.
Ново тясно дървено стълбище. Той се закатери към червената метална врата на върха. Студът, който идваше отвън, го пронизваше. Конрад се закашля отново.
— Господи — изсумтя той.
Бутна червената врата и излезе на покрива.
Обля го вълна свеж въздух и шум. Звукът на вятъра, бръмченето на колите по улицата долу, лекото, но непрестанно свирене на клаксони.
Тръгна към балкона. Каменните орли клечаха по стените около него. Белите, червени и зелени светлини на града блестяха в мъглата. Златната корона на общинската кула се издигаше пред него и пробождаше мрачното небе, по което нямаше звезди.
Конрад изстена и си погледна часовника. Стомахът му се сви. Девет и три минути.
Той пристъпи напред и чу силен звук.
Часовникът на кулата заби шумно и тържествено. Конрад вдигна очи към часовниковата кула.
Беше точно над него. Огромен мраморен блок с осветен циферблат. Малката стрелка се намираше на девет, а голямата сочеше точно дванадесет.
Часовникът изоставаше.
Все още имаше време!
В същия миг черен силует мина зад осветения часовник.
Конрад се запрепъва към вратата на часовниковата кула. Отвори я и пристъпи в тъмнината. Тясно извито стълбище се издигаше към нищото. Конрад се хвана за перилата и започна да се изкачва.
Скърцаше със зъби и се мъчеше да преодолее болката в коляното си. Влачеше десния си крак зад себе си. Струваше му се, че влачи циментов блок със светкавица вътре. Главата го болеше от шумното биене на часовника.
„Нито минута. Нито секунда.“
„Все още имам време.“
Закатери се по последните стъпала. Над него се намираше отворът, който водеше към помещението с часовника. Той мина през дупката и пристъпи напред.
Последният звън разтърси малката кабина на механизма. Конрад усети вибрациите в цялото си тяло. Почервенелите от залеза облаци се появиха пред очите му и затрептяха. Той затвори очи и се помъчи да ги пропъди. Ударът на часовника бавно замря. Конрад стоеше с отпуснати рамене и дишаше тежко. Пред него, в средата на стаичката, се въртяха колелца и механизми. Лостът, който движеше стрелките на часовника, се повдигна. Минутната стрелка се премести с леко бръмчене.
Мъжка сянка излезе иззад циферблата.
В часовниковата кула
— Рискува доста, докторе — каза той. — Часовникът ми показва почти девет и пет.
— Часовникът ти избързва, Спорт — отвърна Конрад.
Все още беше задъхан, но се опитваше да контролира гласа си. Спокоен. Авторитетен. Лекарски.
Спорт се ухили.
— Часовникът ми избързва — повтори той. — Това ми харесва. Часовникът ми избързва.
Внезапно червена светкавица проряза дясното око на Конрад. Той извърна лицето си настрани. Светлината намаля до жълтеникав блясък. Спорт беше запалил кибритена клечка и я поднасяше към цигарата си.
На светлината на клечката, Конрад видя ясно похитителя. „Господи, толкова е млад — помисли си той. — На двайсет и няколко, най-много трийсет.“ Слаб и стегнат, в джинси и сако от туид с кръпки на лактите. Изглеждаше дори хубав, с кръгло момчешко лице и гъста кестенява коса, която падаше над очите му. А в очите му светеше свирепа интелигентност. Бяха очи на артист или студент, или…