Спорт духна клечката и върху лицето му падна сянка.
— Какво има, докторе? Изглеждаш ми изтощен. Не си бързал заради мен, нали? — Той се засмя.
Конрад не отговори.
Спорт махна с цигарата си към него.
— Само се шегувам, докторе. Не се шашкай. Казах ти го и преди: с мен нямаш проблеми. Наистина.
Конрад продължи да мълчи. Помъчи се да диша по-равномерно. Изпъна рамена. Спокойният лекар.
Спорт се захили отново, този път малко по-нервно.
— Добре, добре, значи не искаш да си побъбриш с мен, господин психиатре. Направо ме смаза. Не мога да се справя с мълчанието ти. Та позволи ми да те попитам следното: кой е шибаният номер? Имам предвид, щом не искаш да си приказваме, да се захващаме за работа тогава.
Конрад заговори бавно и спокойно.
— Къде е тя? Къде е дъщеря ми, Спорт?
Въпреки тъмнината видя как младият мъж клати глава. После отново чу смеха му.
— Психиатри — презрително изсумтя Спорт. — Вечно отговарят на въпросите с въпроси.
Конрад видя червеното огънче на цигарата, насочено към него.
— Първо ще поговорим за номера, а после за хлапето — заяви Спорт. — Ясно ли е? Първо номерът, после хлапето. Съвсем просто е.
— Не.
Потта му изби отново. Конрад я усети как се стича по гърба му.
— Не. Каза ми, че тя ще е тук. Аз ти давам номера, а ти ми даваш детето. Така се споразумяхме.
— О, докторе, докторе, докторе. Аз да не съм малоумен? Да не ме смяташ за шибан кретен? Не, не, не, приятелю.
Спорт пъхна едната си ръка в джоба на панталона си, а другата размаха театрално.
— Ще ми трябват поне два часа, за да проверя дали това е номерът, който искам. А когато се уверя, че е той, ще си получиш дъщеричката. Най-късно около полунощ.
— Не — отново каза Конрад.
Дишането му вече беше равномерно, но пулсът му се ускоряваше все повече.
— Нямам гаранция, че…
— Докторе — прекъсна го Спорт, пристъпи към него и заговори през зъби: — Сигурно не обяснявам достатъчно добре. Слушай ме сега. Аз съм свестен човек. Не искам да убивам никого. Ясно ли е? Но искам този номер. О, да. Искам го толкова силно, че съм готов да накълцам дъщеря ти на парчета, за да го получа. Ще убия нея, жена ти, цялото ти семейство — тъста, и тъщата ти, онзи досаден чичо с вратовръзката на палмички, абсолютно всички. Ясно ли е? Може да си мислиш, че преди успя с блъфа си. Сигурно смяташ, че пак ще можеш да повториш номера си. Уважавам те за това. Наистина. Вече ти го казах. Но сега сме на съвсем нов етап. Разбираш ли? Вече сме в центъра на нещата и аз трябва да действам по един или друг начин. Въпросът пред комисията е съвсем прост. Кой е шибаният номер? Имаш тридесет секунди да отговориш. Място за преговори няма. Никакви изоставащи часовници, нищо. Тридесет секунди, а после ще изчезна оттук и дъщеря ти ще става само за кучешка храна.
Конрад облиза устни и пристъпи към младежа.
— Не става. Вече може да си я убил — каза той, като едва успя да овладее гласа си.
— Двадесет и пет — отвърна Спорт.
— Или пък може да я убиеш след това.
— Двадесет.
— Тук можеш да убиеш и мен, по дяволите — каза Конрад.
— Прав си. Мога. Петнадесет.
Конрад затвори очи. Слепоочията му пулсираха. „Трябва да се справя с него — каза си той. — Трябва да се обърна и да си тръгна.“
— Трябва да ми позволиш поне да говоря с нея, иначе няма да сключим сделка — твърдо каза той.
— Десет секунди, докторе — отвърна Спорт.
Внезапно Конрад сви юмруци, закрещя, от устата му захвърча слюнка.
— Ти гадно копеле! Лайно мръсно! Откачен шибан кретен! Боклук!
— Пет — четири — три…
— Добре — прекъсна го Конрад.
— Едно.
Конрад отпусна ръце настрани и отмести очи от другия мъж.
— Пет — петдесет и пет, три — тринадесет — каза той. — Това е номерът, който ми даде Елизабет. Пет — петдесет и пет, три — тринадесет.
Часовникът избръмча леко и минутната стрелка се премести. Няколко секунди двамата мъже в малката стаичка дишаха тежко.