— Добре — дрезгаво каза Спорт накрая.
Хвърли цигарата и я смачка с крак. Пристъпи крачка и застана пред Конрад. Стояха само на няколко сантиметра един от друг. Бяха почти еднакви на ръст и очите им бяха на едно ниво. Конрад забеляза блясъка в очите на по-младия мъж. Видя доволната му усмивка.
Спорт изсумтя леко.
— Кой е лайно? — попита той. — Кой е боклук? Големият мъж. С големия кур. Великият психиатър. Големият шибан кур, женен за онази хитра путка. Закъде си без парите и дипломите си? Какъв си, когато застанеш срещу истински мъж? Разбираш ли ме? Какъв си?
Спорт го заплю. Конрад се сви, но слюнката го уцели по бузата, точно под дясното око. Той я избърса с трепереща ръка.
— Кой е боклук, а? — меко попита Спорт и тръгна.
Отиде до стълбите и спря там за момент, пъхнал ръце в джобовете си.
— Чакай тук пет минути — нареди той на Конрад. — До девет и петнадесет. И запомни — все още те наблюдаваме. В девет и петнадесет слез долу, върни се в колата и отиди в офиса си. Влез вътре и не излизай. Ако излезеш, ще те видим. Ако те видим… — той прокара ръка по гърлото си — дъщеря ти ще се превърне в кучешка храна. — Той се захили. — Но да говорим сериозно: ако бъдеш добро момче, можеш да излезеш в дванадесет. Хлапето ще те чака на тротоара пред сградата.
С бързо, елегантно движение, той се спусна по стълбите. След миг му се виждаше само главата.
Спорт спря за момент и пак се ухили.
— Запомни. Чакаш тук петнадесет минути.
Конрад остана неподвижно на мястото си и се вторачи в стълбите, където бе изчезнал Спорт.
„Страх ме е, татко.“
Заслуша тракането на часовника и собственото си дишане.
„Не искам да остана тук. Страх ме е.“
Минаваха минути, а той не помръдваше, само стоеше и гледаше.
„Татко?“
Той потръпна конвулсивно. Примигна, вдигна очи и се огледа. За момент му се стори, че по бузата му текат сълзи, и вдигна ръка да ги избърше. Не, това бе плюнката на Спорт.
Конрад загледа стрелките на големия часовник. Гледан отзад, циферблатът беше обърнат. Минутната стрелка се местеше към римското три. Движеше се прекалено бавно.
„Татко, страх ме е.“
— Джеси — прошепна той. — Ужасно съжалявам.
Минутната стрелка докосна тройката. Конрад тръгна към стълбите.
Беше решил да се обади в полицията.
Ако наистина го следяха, защо Спорт бе проверил при Сакс? Ако наистина го следяха, защо Спорт не знаеше, че Елизабет е с него?
Конрад закуцука по сенчестия коридор. Застана пред асансьора и се облегна на стената.
Ако не го следяха, тогава задължително трябваше да се обади на ченгетата. Налагаше се. Това бе единственият начин да спаси дъщеря си. Не можеше да се справи сам.
Докато се возеше в асансьора, гледаше осветените в червено номера. Те обаче непрестанно се замъгляваха. Наложи му се да избърше очите си. Вратата се отвори и той излезе във фоайето и изскочи на улица „Ленард“.
Непрестанно си повтаряше, че престъпниците не знаят за Елизабет. А след като не знаеха, значи не го наблюдаваха. А след като не го наблюдаваха, трябваше да се обади в полицията.
„Страх ме е, татко.“
Налагаше се да се обади. Трябваше да помогне на дъщеря си.
Закуцука към ъгъла. Дишаше тежко и се оглеждаше, за да провери дали го следят. Не видя никого. Усещаше влажния въздух по лицето си и студа по бузите си. Стисна зъби и зави по улица „Франклин“.
Корсиката стоеше на мястото, където я бе паркирал. Тъмна и безмълвна на тъмната и безмълвна улица. Той забърза към нея. Трябваше да се обади в полицията. Трябваше да рискува. Те щяха да я спасят. Ако не го направеха, ако тя умреше… о, Господи, ако тя умреше… тогава те с Аги и всичко… всичко щеше да е…
Спря на тротоара и изхленчи отчаяно.
Колата беше празна.
Пристъпи бързо напред и пъхна ключа в ключалката.
— Ох — прошепна Конрад.
Вратата се отвори. Той се втренчи в празната кола. Видя кръв, дълга следа кръв по седалката до шофьора. После видя нещо на таблото. Минаха няколко секунди преди да разбере какво е.
Хартия. Смачкан лист от бележник. Той го загледа отчаяно.
Думите бяха написани с червено.
„Все още те наблюдаваме. Отивай в офиса си. Чакай.“
Трета част