Лентата се превъртя и той натисна копчето. Чу гласа на Елизабет.
„Той е винаги различен. Имам предвид Тайния приятел. Предполагам, че вече съм ти го казвала, но е важно.“
Конрад се облегна и сложи касетофона на корема си. Вслуша се внимателно в мекия глас.
„Харесваше ми да съм около деца, макар че те обикновено си бяха тръгнали, когато отивах там. Просто ми беше приятно да съм там, където са били те.“
Той си припомни лицето й. Бяло-розовата порцеланова кожа, лицето, обрамчено от златиста коса.
„Мястото, където работех, беше на тясна уличка в Гринич Вилидж. Тясна павирана уличка.“
Конрад се сети за ръцете й, които отчаяно се протягаха към него. Отчаяно търсещи помощ и надежда. Гласът й продължи тихо: „После една вечер излязох от детската градина и там имаше някой…“.
Той си я припомни как седеше в колата му на път към Манхатън. Чу ясния й, кристален глас, който пееше за бутилките бира. Гласът от лентата продължи: „Видях лицето му. Червената му коса, бялата кожа, луничките. Беше облечен в тъмно палто и бе пъхнал ръце в джобовете си“.
Касетофонът лежеше на корема му. Той го притисна леко с ръка и си припомни онзи последен момент с Елизабет. Моментът, когато застана до колата, а тя го погледна с дълбоките си очи. Самотна душа, хваната като в капан.
И все пак му бе дала онова, от което се нуждаеше. В последния момент му бе съобщила номера.
Гласът й продължаваше: „Обърнах се и побягнах. Тичах надолу по уличката с всички сили. Изскочих на «Макдугъл»… И внезапно някой ме сграбчи“.
Конрад лежеше на креслото със затворени очи и мислеше за кръвта. Кървавата следа, където бе седяла Елизабет. Това го смазваше. Сърцето го болеше. Но все пак не изключи касетофона.
„Продължих да мисля, че е той. Ударих го. Ритах и се борех… Той бавно ме пусна… Засмя се. Защото, нали разбираш, въобще не беше той. Беше друг мъж. Млад и хубав. С кръгло момчешко лице.“
Конрад си представи описваното от Елизабет. Уличката в Гринич Вилидж. Внезапната ръка около кръста на момичето и онова лице. Кръглото момчешко лице. То се появи пред него… някак си му беше познато.
„Кестенявата коса падаше над очите му. Имаше хубава усмивка, макар да знаех, че ми се присмива.“
Лицето в представите му придоби по-ясни очертания. Той го видя да се приближава към него от тъмните сенки.
„Погледнах над рамото му към уличката…“
Внезапно, сякаш със запалване на кибритена клечка, лицето бе осветено от оранжев блясък: кестенявата коса, падаща над очите, очарователната усмивка…
„Стоях пред този непознат човек и дишах тежко…“
Конрад се стресна и седна бързо.
— Какво? — извика той. — Какво?
Впери очи в касетофона и ръката му натисна стопа. Гласът на Елизабет заглъхна. Той натисна копчето за връщане.
„Тичах надолу по уличката.“
— Мамка му!
„Въобще не беше той. Беше друг мъж.“
Конрад притисна касетофона към ухото си.
„Млад и хубав. С кръгло момчешко лице. Кестенявата коса падаше над очите му. Имаше хубава усмивка.“
— Господи! — изстена Конрад.
Тери, младият актьор. Мъжът, по когото Елизабет си бе паднала. Мъжът, който бе изчезнал. Въображаемият й любим.
Той пак пусна касетата и сложи машинката в скута си. Огледа я внимателно, сякаш очакваше да скочи върху него.
„Млад мъж, хубав. С кръгло момчешко лице.“
— Спорт — прошепна Конрад.
Спорт беше Тери. Тайния приятел.
Остров в мъглата
Мъглата се спускаше ниско над черната бурна вода. Студеният октомврийски вятър надигаше бели зайчета по тъмните вълни. Спорт чуваше как вълните се разбиват в стария кей.
Помещението на затворническите надзиратели се намираше точно зад кея — очукан син фургон, зад чийто прозорец се виждаше синята светлинка от телевизор. Сгушен в якето си, Спорт застана до вратата и почука.
Телевизорът спря. Чуха се приглушени стъпки. След секунда вратата се отвори. Висока широкоплещеста фигура застана в сянката — едър мъж с къса коса и грубо квадратно лице. Беше облечен в сив униформен панталон. Ризата му бе разкопчана, а долната фланелка бе силно опъната по огромното му шкембе.
Спорт потръпна от студения вятър.
— Готови ли сте, момчета? — попита той.