Дори тогава всичко изглеждаше лесно. Момичето бе вкарано в лудница и Спорт се свърза с директора Сакс. Сприятелиха се бързо. Малко пари в брой, обещания за още хилядарки и Сакс бе готов. За съжаление се оказа пълен задник. Когато попита момичето за номера, то откачи напълно. Сакс им обясни, че Елизабет отказвала да говори.
Спорт побесня и заведе Максуел при Сакс. Обясни му, че момичето трябва да проговори. Колкото се може по-бързо. Сакс се паникьоса. Каза, че единственият човек, който можел да я накара да проговори, бил прочутият доктор Нейтън Конрад…
— Хей!
Тихият вик на пазача върна Спорт към действителността. Той погледна през рамо и видя как пазачът му кима. Спорт пристъпи към него и погледна напред.
Пое си дълбоко дъх и пъхна цигара в устата си, но не я запали. Стоеше, пъхнал едната си ръка в джоба и облегнал другата на парапета. Гледаше как черната сянка на остров Харт се приближава все повече.
Скитър и Макгий
— Хайде — каза Д’Анунцио.
Дългокосият цивилен полицай отвори вратата и отскочи назад. Д’Анунцио се притисна до стената. Зад него, цивилното ченге Скитър направи същото. И тримата бяха с извадени и насочени напред пистолети.
Ослушаха се внимателно. В апартамента бе тъмно и тихо.
— Добре — прошепна Д’Анунцио.
Втурна се в апартамента задъхан. Скитър и дългокосото ченге — Макгий — влязоха след него. Скитър мина отляво, а Макгий — отдясно. Държаха пистолетите си с две ръце и надничаха в тъмнината.
Нищо.
— Запалете лампите — прошепна Д’Анунцио.
Макгий отстъпи към стената и натисна ключа. Ярката светлина ги заслепи. Те примигнаха, но пистолетите им не трепнаха.
Само мебели. Маса, две канапета, няколко стола. Дървеният под блестеше на силната светлина. На едно място бе по-светъл, сякаш наскоро са махнали килим оттам.
Д’Анунцио пристъпи напред, като пухтеше силно. Скитър и Макгий го последваха.
Видяха врата на дясната стена. Д’Анунцио кимна към нея и Скитър тръгна натам. Беше млад мъж с ококорени очи, облечен в развлечени дрехи и с тридневна брада. Действаше под прикритие като просяк на Гранд Сентръл, когато Макгий отиде да го вземе.
Скитър бутна, хвърли се напред и изчезна в другата стая. Д’Анунцио и Макгий зачакаха.
— Празно е — извика след секунда Скитър.
Д’Анунцио прибра пистолета си веднага. Макгий се движеше по-бавно. Той огледа стаята още веднъж, преди да пъхне оръжието в колана на панталона си. Беше млад, но изглеждаше опитен и спокоен. Имаше дълга черна коса и мустаци. Носеше джинси и бежово яке. Беше шофирал такси, когато Моран му се обади.
След като прибра пистолета си, Макгий смръщи лице и каза:
— Пфу. Вони на пръдня.
Д’Анунцио се прокашля и отмести очи настрани.
Досега беше действал съвсем предпазливо. Дори след като намери трупа на Били Прайс, внимаваше да държи нещата под контрол. Напусна апартамента на Прайс и се върна при Плоткин, откъдето се обади на Моран.
— Искам няколко момчета, за да проверя нещо — обясни Д’Анунцио. — Никакви униформи.
Не сподели с Моран нищо за апартамента на Синклер. Не искаше и той да пристигне тук.
След като приключи разговора с Моран, Д’Анунцио отиде отсреща да си поговори с портиера на сградата на Синклер. Докато детективът не спомена апартамента на Синклер. Портиерът беше висок и слаб чернокож с лоши зъби. След това се превърна във висок и слаб зелен мъж, който се потеше силно.
— Не знам нищичко — обясни той. — Не знам и не искам да знам. Не ми пука, разбираш ли? Защото това са дивотии. Пълни лайна.
— Има ли някой горе в момента? — попита Д’Анунцио.
— Не. А ако имаше, на мен пак нямаше да ми пука. Ясно ли е? Не ми пука дали вътре има някой, или не. Всичко това не ме засяга.
— Дай ми ключа — нареди му Д’Анунцио.
— Мамка му — отвърна портиерът. — Ще ти го дам. Направо ти го подарявам. Мамка му.