Д’Анунцио взе ключа и в този момент Скитър и Макгий се появиха с таксито. После тримата се качиха горе, за да проверят какво става.
Сега обаче Д’Анунцио разбираше, че трябва да повика помощ. Мисълта го накара да се намръщи. Веднага щом научеше за това, Моран щеше да долети тук като шибан куршум. След него щяха да се появят криминолозите, шефовете и лъскавите костюми. И накрая хората на ФБР, които бяха най-противни от всички. Д’Анунцио бе работил заедно с федералните след убийството на Кастелано. Те оставяха ченгетата да свършат мръсната работа, за да не си цапат чистите ръчички с уличните боклуци. А когато наставаше време за пресконференциите, внезапно всички запяваха: „ФБР!“. Д’Анунцио поклати глава и потръпна. Моран и федералните агенти бяха последното, което му трябваше.
Вляво от него Макгий отвори вратата на малък гардероб и пъхна глава вътре.
— Тук е пълно с дрехи — съобщи той.
Д’Анунцио погледна натам. Забеляза купчина разхвърляно пране, но иначе гардеробът бе празен.
— Не докосвайте нищо — предупреди той колегите си.
После погледна на другата страна. Пред стъклената врата, която водеше към балкона, имаше брезентов стол. Той пристъпи към него и видя оставения на седалката бинокъл. Застана и го огледа, без да го докосва. Хубав бинокъл, чудесна изработка. Някой сигурно бе платил стотици за него.
Д’Анунцио повдигна панталона си и се наведе към бинокъла.
— Хей, Д’Анунцио.
Дебелакът се изправи и се обърна. Скитър стоеше до вратата на другата стая и държеше розово плюшено животно. Беше го хванал предпазливо с палеца и показалеца си.
— Намерих го на леглото. Костенурка. И хлапето ми има същата.
Д’Анунцио кимна.
— Добре, страхотно. Сложи я където си я намерил. Ще оставиш отпечатъци по нея и в лабораторията няма да открият нищо.
— Да бе — обади се Макгий откъм гардероба. — Една капка от тези боклуци и в лабораторията ще ни кажат кой е бащата и всичко друго.
Скитър се засмя и отнесе плюшеното животно в другата стая.
— Да видим какво имаме тук — меко каза Д’Анунцио.
Изсумтя и пак повдигна панталона си. Наведе се и взе бинокъла. Държеше го предпазливо с два пръста, но черната ръкохватка беше зърнеста и той знаеше, че няма да открият отпечатъци по нея. Детективът повдигна бинокъла и погледна през стъклената врата.
— Леле майчице! Това шибано нещо е невероятно мощно.
Откри, че гледа право в апартамента на семейство Конрад. Знаеше, че това е техният апартамент, тъй като успя да прочете адреса на оставен на перваза плик. Д’Анунцио завъртя бинокъла надясно.
— Добре — промърмори той под нос. — Госпожа Конрад, предполагам, нали?
Видя жената, която стоеше до вратата на банята. Вероятно го чакаше да се върне и отново да си поговорят през отдушника. Беше се облегнала на вратата. Главата й бе наведена и червената коса криеше лицето й.
Д’Анунцио облиза устни и отбеляза:
— Хубави цици.
Скитър изскочи бързо от спалнята.
— Какво? Какво?
Макгий излезе от гардероба и каза:
— Дай да видя.
Видение
Аги не очакваше да чуе звънеца. Стоеше пред вратата на банята и чакаше Д’Анунцио да й се обади през отдушника. Още чакаше, когато на вратата се звънна. Стоеше опряла ръка на рамката на вратата, а разрошената й коса падаше по лицето. Вече не плачеше — тревогата и ужасяващият страх я бяха изцедили и бяха пресушили сълзите й. Вече не можеше да плаче, а само да стои и да чака, обезумяла от притеснение. И тогава се позвъни.
Аги затвори очи, поклати глава, примигна изморено и вдигна очи към тавана. Вгледа се в ъгъла на стената и отдушника. Устните й трепереха, но очите й останаха сухи.
Някой силно почука.
— Госпожо Конрад, аз съм, детектив Д’Анунцио. Всичко е наред. Можете да ми отворите.
Тя преглътна затруднено, но буцата в гърлото й не изчезна. Сърцето й заби толкова силно, че Аги се уплаши да не получи инфаркт. Стегна се и отметна косата от челото си. Огледа се, сякаш не знаеше къде се намира. После бавно тръгна по коридора.
Д’Анунцио продължаваше да чука.
— Госпожо Конрад?
Гласът му звучеше грубо. Същият глас от отдушника. Той не спираше да вика.
Но все пак Аги се колеба дълго. Стоеше и гледаше вратата като враг.