После въздъхна и вдигна чашата към устата си. Ръбът изтрака по зъбите й. Аги се вслуша в мъжките гласове. Приглушеното мърморене я обгърна като топло одеяло.
— … с голи ръце?
— … така каза докторът.
— … някакво чудовище…
— … съвпада със случая Синклер. Нали казаха, че…
— Вижте какво открихме!
Последното изречение прозвуча по-силно от останалите. Аги вдигна очи към гласа. До вратата стоеше млад мъж и държеше малък найлонов плик, в който имаше нещо.
— Предавател. Беше закачен към телефонното табло долу — обясни той. — Взехте ли отпечатъци от телефона? Опитайте.
Един от полицаите вдигна слушалката на телефона.
— Да, сега работи.
— Не можем дори да го проследим — каза мъжът до вратата, поклати учудено глава, а после изчезна по коридора.
— Госпожо Конрад?
По острата миризма Аги разбра, че й говори Д’Анунцио. Обърна се към него и му се усмихна.
Дебелият се опитваше да коленичи до креслото й, като пъшкаше от усилието. Най-после лицето му се изравни с нейното. В едната си ръка Д’Анунцио държеше отворен бележник. Той сведе очи към него, като набързо огледа гърдите на Аги. Тя усети как в гърлото й се надига нещо неприятно.
— Ъъъ… слушайте, госпожо — започна той. — Познавате ли някакъв лекар на име Джералд Сакс? Той е директор на психиатрична клиника „Импелитери“.
Аги кимна.
— Да. Нейтън го познава. Защо?
— Приятел на съпруга ви?
— Не. Нейтън не го харесва. Казва, че обръща прекалено голямо внимание на политиката.
— Ами някаква жена, наречена Елизабет Бъроуз? Някога чували ли сте за нея?
Аги поклати глава отрицателно.
— Пациентка в „Импелитери“ — обясни й детективът.
— Не — отговори Аги. — Нейтън не ми казва имената на пациентите си. Но… не знам… звучи ми познато отнякъде.
— Да. Вероятно сте чели за случая й във вестниците.
— Точно така. Убийство, отразено във вестниците.
Кръглата глава на Д’Анунцио замърда. Той поглади брадичката си и прикова очи в бележника си.
— Не знам какво означава всичко това, но ще ви кажа какво е станало досега. Доктор Сакс е бил намерен преди около половин час. Бил вързан под едно легло в „Импелитери“. Леглото се намирало в стаята на Елизабет Бъроуз в отделението за криминално проявени психопати. Сакс бил в безсъзнание, ударен със стол. А съпругът ви напуснал клиниката заедно с Елизабет Бъроуз.
Детективът вдигна ръка и погледна часовника си.
— Вече минава единадесет, така че това е станало преди повече от два часа.
Агата отново поклати глава.
— Нейтън не би ударил никого със стол. Не би ударил никого.
— Ами… нали разбирате… добре — съгласи се Д’Анунцио.
Затвори бележника и го прибра в джоба на сакото си. Прокашля се и приглади косата си.
— Работата е там, че Сакс отказва да говори. Не иска да ни каже абсолютно нищо. Уплашен е и иска да говори с адвокат. Нямаме голям шанс да изкопчим нещо от него тази вечер. Нали разбирате какво имам предвид? Аз…
Гласът му заглъхна и той замълча за момент. После изсумтя и се надигна.
— Смятате, че Нейтън й е помогнал да избяга? — внезапно попита Аги.
— Ами… ние не…
— Мислите, че са отвлекли Джеси, за да принудят Нейтън да помогне на една убийца да избяга?
Д’Анунцио сви огромните си рамене.
— Какво да ви кажа? Възможно е. Не знаем.
Аги вдигна глава към него и отново усети очите му върху гърдите си. Помисли си, че детективът знае нещо за нея.
— Той би го направил — тихо каза тя.
— Госпожо?
— Да удари човек със стол — отвърна тя. — Ако му се наложи. Би го убил, ако се наложи. Би направил всичко.
Д’Анунцио кимна.
— Да, госпожо.
— Д’Анунцио — извика специален агент Калвин от детската стая.
Очите му блестяха възбудено. Дебелият бързо се понесе към него.
Аги извърна глава и потъна в мислите си. Седеше неподвижно и се опитваше да не трепери, да не позволи на ужаса отново да я завладее. Стискаше чашата силно и слушаше мъжките гласове, дълбоки и хипнотични.
— … портиерът зад ъгъла…
— … да, потял се като прасе…
— А той казал: „Мислех, че са само търговци на дрога“.