— … шибан загубеняк…
— … помогне на доктор Конрад…
— … чухте ли това?
— … намерили друг труп в центъра…
— … току-що по радиото…
— … мислят, че е свързан с това. Момичето, пациентката…
— … трябва да помогнете на доктор Конрад…
— … и човекът плаче, можете ли да повярвате?
— … наистина накълцан…
— … доктор Конрад. Помогнете му.
— … мъртвият…
— … до контейнер за боклук…
— … кой казва, че има връзка…
— Някой трябва да помогне на доктор Конрад! Трябва да му помогнете! Моля ви!
Мъжките гласове замлъкнаха едновременно. Пронизителният писък разцепи въздуха. Писък на жена. Аги вдигна глава и се огледа стреснато.
— Моля ви! — отново изплака жената. — Моля ви. Изслушайте ме. Някой трябва да му помогне. Доктор Конрад. Отвлекли са дъщеря му. А сега се опитват да извадят майка ми. Моля ви.
И тогава Аги я видя. Жената мина сред полицаите като видение. Напредваше бавно, стъпка по стъпка. Мъжете застинаха по местата си. Вторачиха се в нея изумено. Ръцете й бяха сключени зад гърба, закопчани с белезници. Очите й изглеждаха огромни. По нея имаше кръв. Ужасно много кръв, която бе пропила розовата й рокля и бе засъхнала по лицето и русата й коса.
— Трябва да му помогнете. Моля ви. Някой… трябва да помогнете на доктор Конрад. Тери е виновен. Той е истински. И иска да извади майка ми. Моля ви.
— Хей, госпожице, почакайте една минута.
Командата на дълбокия мъжки глас сякаш разбуди стаята. Мърморенето започна отново.
— Защо я доведохте тук?
— Почакайте, госпожице.
— Дръжте я. Някой да я хване.
— Не можете да влизате тук.
Мъжете я заобиколиха и я хванаха за голите окървавени ръце. Аги видя белезниците около китките й.
Жената извика.
— Не! Трябва да ме изслушате! Трябва да му помогнете!
— Добре, добре. Успокойте се, госпожице. Овладейте се.
— Дръжте я.
— Моля ви!
Викът излезе някъде дълбоко от гърлото й. Тя отметна глава и зави към тавана.
— Моля ви!
— Чакайте.
Аги се опита да остави чашата си на масата, но тя се търколи и се пръсна на пода.
— Престанете, за бога! — извика Аги, скочи и протегна ръка. — Престанете!
Звукът на гласа й и разбитата чаша накараха гласовете да замлъкнат. В стаята настъпи тишина. Мъжете извърнаха лица към Аги. Тя усети погледите им върху себе си. Аги се обърна към Д’Анунцио, който също я наблюдаваше и чакаше.
— Оставете я да говори — меко каза тя. — Пуснете я. Оставете я да говори.
Мъжете се извърнаха към младата жена и бавно отпуснаха ръце. Жената се олюляваше, все още отметнала глава и вперила очи в тавана.
После сведе глава и огледа мъжете. Прикова очи право в Агата.
Аги отметна косата от лицето си. Младата жена я гледаше объркано и клатеше глава.
— Коя си ти? — попита младата жена.
Агата отговори нежно:
— Аз съм неговата съпруга. А ти коя си?
Жената отново поклати глава.
— Аз съм неговата Елизабет — каза тя.
После припадна на пода.
Еди Шибаняка
Катерът на затвора спря до кея на остров Харт. Спорт скочи от него, преметна въжето и го придърпа по-наблизо. Техникът излезе на палубата и несигурно прескочи парапета. Щом застана до Спорт, той хвърли въжето обратно на катера. Пазачът му махна иззад руля и извика:
— Най-късно в единадесет и половина, Спорти. Трябва да се върна за края на смяната.
Спорт му махна в отговор.
— Час и половина. Ще бъда тук. Не се притеснявай.
Катерът се отдели от кея, зави и се отправи по обратния път. След минута мъглата го скри от погледите им. Звукът на двигателя замря.
На острова настъпи тишина. Чуваха се само вълните, които се разбиваха в брега.
Спорт извади фенер от джоба на якето си и насочи лъча му наоколо. В далечината, отвъд малката горичка, видя старите сиви бараки зад оградата от бодлива тел. Навремето, когато работеше тук, затворниците, които бяха предложили доброволно да работят на острова, живееха в тези бараки. Сега градската управа пестеше пари като ги караше тук от Райкър всеки ден.
Нощем остров Харт бе напълно безлюден.