„Може и да греша“ — помисли той.
Остави касетофона на бюрото и зарови из документите си. Някъде имаше карта — малък атлас на града. Намери го и го отвори. Прокара пръст по имената на улиците.
— Аха! — извика той, поклати глава и затвори очи, за да прогони червените облаци пред тях.
Погледна отново. Улица „Хаузис“. Намираше се в Трайбека. Влакът от Бродуей щеше да го закара точно там.
Но можеше и да греши. Нали полицията бе проверила сградата? Бяха показали на Елизабет, че къщата е изоставена…
Конрад огледа стаята.
„Не излизай оттам, маршал Дилън, защото те наблюдаваме.“
Протегна ръка и загаси настолната лампа. После прикова очи в прозореца.
„Не излизай оттам…“
Отиде до креслото за пациенти и загаси лампиона до него. Главата му пулсираше, пред очите му се носеха червени облаци. Тръгна към ключа за лампата до вратата.
Можеше и да греши. Не можеше да се обади в полицията, защото можеше да е сгрешил. Ако Джесика не беше там, а Спорт ги видеше…
Конрад натисна ключа и кабинетът потъна в мрак. Но червените облаци продължиха да плуват пред очите му дори в тъмнината. Той надникна през тях към прозореца.
Ако грешеше, щеше да му се наложи да се върне тук навреме. Най-късно до полунощ. Трябваше да излезе и да се върне, без да го видят. Да се върне навреме, за да чака похитителите да изпълнят обещанието си и да му върнат дъщерята. А дори и да беше прав…
Ако беше прав и Спорт държеше Джесика там, тогава Конрад трябваше да стигне до нея колкото се може по-бързо. Трябваше да я изведе оттам преди Спорт да провери номера и да реши, че вече не се нуждае от заложничка. Само ако я откриеше навреме, можеше да повика полицията на помощ.
Но времето течеше ужасно бързо. Налагаше се да действа бързо.
Конрад тръгна напред в тъмнината, като леко провлачваше десния си крак. Червените облаци избеляха. Той вървеше с протегнати пред себе си ръце. Заобиколи канапето за психоанализа. Пръстите му докоснаха стената и напипаха дървените капаци на прозореца.
Той ги отвори и погледна навън в шахтата.
Тук със сигурност не наблюдаваха. По дяволите, когато капаците бяха затворени, повечето хора дори не знаеха, че този прозорец съществува.
„Не излизай навън, маршал Дилън.“
А дори и да го знаеха, той водеше само към шахтата и затворената алея между тази сграда и онази на ъгъла на Осемдесет и трета улица. Стената на съседната сграда се издигаше двайсет етажа нагоре. Там също имаше малки прозорчета към шахтата, но долните бяха затворени. Нямаше да е лесно. Трябваше да разбие едно от прозорчетата и да проникне в сградата през него. А после да се измъкне от нея, без да го видят. Похитителите нямаше да наблюдават и съседната сграда.
Конрад облиза пресъхналите си устни. Стомахът му се сви. Сети се за кръвта на седалката на колата си. Кръвта на Елизабет. Не беше смятал, че похитителите наблюдават и колата му.
Остана до прозореца неподвижно. Задиша тежко и се вторачи в шахтата.
Можеше и да греши.
Представи си Джесика. Видя я просната на пода в нощничката на сърчица. Видя падналата по лицето й коса — същата на цвят като неговата. Видя стъклените й очи, които надничаха изпод рошавите кичури.
„Защо не дойде, татко?“
Припомни си кръвта на Елизабет.
„Татко?“
Конрад кимна и прошепна:
— Идвам, скъпа.
Аги и Елизабет
Полицаите се втурнаха към Елизабет.
— Дайте й малко въздух — каза един от мъжете.
— Съвзема се — обади се друг.
Гърбовете на мъжете блокираха пътя на Аги. Лицата на полицаите бяха сериозни.
— Задръжте я.
— Внимавайте да не се нарани.
После, сред струпаните мъже, заговори тънък женски глас.
— Какво? Какво? Моля ви, аз…
— Моля ви — каза Аги и докосна един полицай по рамото.
Мъжът се обърна към нея. Беше детектив с маслинена кожа и вълниста коса.
— Моля ви — повтори Аги.
Детективът отстъпи, за да й направи път. Тя се пъхна сред мъжете и чу гласа на жената по-ясно.
— Не мога… не мога да се справя с това. Не мога да се справя с това, моля ви. Не мога. Моля ви.
Думите й излизаха все по-бързо. Жената повтаряше едно и също.