Внезапно от земята изскочи ухилена смъртта. Човешки череп, от който изпълзяха червеи.
— Ах! — извика Спорт.
Черепът се търколи настрани и се залюля за миг, преди да застине неподвижно в пръстта.
Пред себе си Спорт забеляза бензиностанция, където имаше обществен телефон. Отби шевролета към него и спря. Изключи двигателя и застина на мястото си. Гледаше разсеяно през предното стъкло.
След малко се наведе, бръкна под седалката, извади металната кутия и я сложи в скута си.
— Мили боже — повтори той. — Боже Господи!
Беше намерил кутията точно под черепа. Тя бе следващото нещо, което удари лопата му, когато той вбесено я заби в земята. Ударът в метала накара лопатата да затрепери. Спорт, почти обезумял, коленичи и измъкна кутията от пръстта.
„Навремето струваха половин милион долара. Дори не искам да мисля колко струват сега.“
Евтина кутия. Еди Шибаняка сигурно я бе купил от някоя скапана книжарница. С треперещи ръце, Спорт разби ключалката с острието на лопатата. Отвори кутията и надникна вътре.
Дори на слабата светлина на фенерчето диамантите блестяха, разпилени по дъното на евтината кутия. Бяха много. Толкова много…
Спорт бързо затвори капака, изправи се и махна на техника, който седеше на един неизползван ковчег и пушеше.
— Можеш вече да запълваш — извика му той.
Техникът се надигна изморено и тръгна към булдозера, без да проговори.
Сега, седнал в шевролета, Спорт погали нежно металната кутия.
— Мили боже — прошепна той с безизразно лице. — Мили боже.
Излезе от колата, отвори багажника и сложи кутията под резервната гума. После тръгна към телефона.
Набра номера на мобифона. Компютър с женски глас му съобщи да пъхне в процепа четиридесет цента за първите пет минути. Спорт вкара монетите и попи потта от лицето си, докато телефонът звънеше.
— Да — отговори Максуел.
— Макси — каза Спорт, но му се наложи да прочисти гърлото си и да започне отново. — Макс.
— Да, Спорт. Да.
— Взех ги, приятел.
Кратка пауза. После гаден смях.
— Ха! Взе ги?
— Да. Да — енергично отговори Спорт и отново попи потта си. — Добре. Оправи хлапето и се махай оттам. Тримата с Доленко ще се срещнем на пристанището, както се разбрахме. А, Макси…
— Да, Спорт, да.
— Справи се с детето бързо и изчезвай оттам. Просто го убий и изчезвай. Нямаме време за губене. Разбираш ли?
Отначало не последва отговор.
— Чуваш ли ме, приятел? — попита Спорт.
След доста време Максуел отговори:
— Да, Спорт. Чувам те. Да.
— Браво — похвали го Спорт. — Действай.
Затвори телефона и се обърна.
Една полицейска кола бе спряла зад шевролета му.
Глупав хлороформ
Максуел затвори телефона. Малкото му квадратно лице беше смръщено от напрежение. Очите му се стрелкаха нервно. Какво трябваше да направи сега?
О, да, да очисти хлапето. Да го убие бързо и да изчезва.
Максуел тръгна към матрака до стената, където спеше хлапето. Вгледа се в момиченцето и прокара огромната си ръка по устата си.
Проблемът беше, че Джесика не се събуждаше. Той се опитваше да я събуди вече цял час. Но тя лежеше кротко на едната си страна и спеше. Оголените й крака стърчаха изпод фланелената нощничка. Ръцете й бяха завързани зад гърба. На устата й имаше лепенка. Очите й бяха затворени. Дишаше тежко.
Максуел се наведе, протегна ръка и я побутна с дебелия си пръст. Момиченцето се залюля леко, но не се събуди.
Максуел се отдръпна от детето и задъвка долната си устна. Прокара ръце през косата си и отиде до брезентовия стол в ъгъла. Седна. Дебелите му ръце увиснаха между краката му. Седеше неподвижно и наблюдаваше момиченцето.
„Прекалено много хлороформ — помисли си. — Даде й прекалено много глупав хлороформ.“
Но това бе станало случайно. Не беше виновен. Трябваше да пренесе детето от апартамента на Синклер дотук и се тревожеше. Налагаше се да я пренесе в един голям сак, покрай очите на портиера, и да я качи на такси. Страхуваше се, че Джесика може да се събуди по пътя. Затова беше напоил парцала с прекалено много хлороформ, преди да го притисне към устата й.