Усети влажния вятър по лицето си.
„Ами ако наблюдават? Ако са някъде отвън?“
Прогони и тази мисъл. Трябваше да действа. Беше единадесет и десет. Ако грешеше, трябваше да се върне тук до полунощ. Налагаше се да действа бързо. Веднага.
Отворът беше доста тесен. Наложи му се да се измъква постепенно — първо едната ръка, после главата, после другата ръка. Но нямаше място да измъкне и краката си. Завъртя се и се надигна. Металната рамка го издра. Хълбоците му се заклещиха. Той дръпна силно, като сумтеше тежко. Успя да извади крака си…
— Господи!
Плъзна се. Увисна на рамката, а краката му се залюляха под него. После падна.
Краката му се удариха в твърдата настилка. Усети прорязваща болка в дясното си коляно, кракът му се подгъна и Конрад се срина до стената.
В канала имаше вода, която се просмука в панталона му. Конрад стана. Дишаше тежко и се опираше на стената.
Вдигна глава и се огледа. Засмя се горчиво.
„Страхотна идея, тъпако! Загуби играта.“
Собственият му прозорец беше високо над него. Останалите прозорци бяха тъмни и затворени. Можеше ли въобще да стигне до някой от тях?
„Тъпак с тъпак!“
Изхлипа. Обзе го паника. Стори му се, че отново е на девет години. Стоеше на бейзболното игрище и се надяваше играта да приключи лесно. А после виждаше летящата към него топка и чуваше виковете: „Мръдни назад, мини назад!“. Хвърляше се енергично да я хване, а тя само се удряше в ръкавицата му и падаше на земята. След това идваха ругатните: „Тъпак с тъпак! Загубихме играта заради теб!“.
Мили боже, щеше да прекара остатъка от нощта заклещен в шибаната шахта като плъх в клетка, докато дъщеря му…
„Браво, татко!“
— О, Господи! — изстена той високо.
Вдигна глава към прозорците на съседната сграда.
Всичките бяха тъмни и затворени. И високо. Едва можеше да ги достигне с пръсти. Намръщен от болка, той закуцука към един от тях. Повдигна се и се хвана за перваза. Застанал на пръсти, той пъхна ръце под рамката и бутна нагоре. Прозорецът не се отвори. Конрад отиде до следващия, който също беше заключен. Какво ли друго можеше да се очаква? Това бяха кабинети на лекари, зъболекари, психоаналитици. Нормално бе да са заключени. Конрад се облегна на стената и притисна лице в студения камък. Устните му трепереха.
„Страхотна идея, тъпако!“
Трябваше да направи нещо. Каквото и да е. Вдигна очи към прозореца над главата си и изруга.
Наведе се и събу обувката си. Намръщи се, когато босият му крак стъпи в студената локва. Протегна се колкото можеше по-нависоко и удари прозореца с обувката си.
До този момент се бе чудил само как ще влезе през прозореца. Смяташе, че никой няма да чуе разбиването на стъклото. Това беше Ню Йорк — никой, който чуеше шум от чупене на стъкло, нямаше да му обърне внимание.
До момента, когато удари стъклото, въобще не си бе помислял за аларма. Все пак в неговия собствен кабинет нямаше такава. Не се нуждаеше от нея: в офиса му нямаше нищо ценно, освен може би рецептите му. Но другите лекари, разбира се, държаха лекарства и скъпи инструменти.
После светът около него експлодира. Стъклото се разби със силен трясък и в същия момент Конрад си помисли ужасено: „Господи, ами ако има аларма?“.
И тогава алармата запищя.
Нощта затрепери. Мислите му се разпаднаха на безброй късчета. Той стоеше свит до стената и си повтаряше: „Аларма! Аларма!“.
В прозорците над него светна и някои от тях се отвориха.
„Аларма! О, Господи! Аларма!“
Конрад бързо си обу обувката и огледа прозореца над себе си. Остри парчета стъкла стърчаха от перваза. Той се хвърли към тях. Скочи и се хвана за рамката на прозореца. Стъклата се забиха в дланите му. Алармата пищеше в ушите му.
Конрад стисна зъби и притвори очи, пронизан от острата болка. Набра се и усети как стъклата разкъсват плътта му. Изтегли се горе и се промуши през отвора. Стъклата раздираха ризата и кожата му. Усети гореща кръв по ръцете и корема си. Алармата продължаваше да вие.
Най-после успя да влезе. Търколи се в тъмното и се удари в пода, протегнал ръце пред себе си. Тялото го болеше и кървеше. Болката в коляното го изгаряше. Лежеше на пода, пред очите му се носеха червени облаци, а лудото биене на сърцето му заглушаваше всички други звуци.
После чу алармата отново. Трябваше да бяга. Да стане и да изчезне, преди ченгетата да се появят.