— Тук не е като в града — отбеляза Лин. — Не бива да вярваш на никого; всеки трябва сам да си заслужи доверието.
— Значи е точно като в града.
Лин продължи да шофира мълчаливо към гробището, а като стигна, паркира така, че фаровете да осветяват гробовете, придавайки дълги, черни сенки на паметниците.
— Помниш ли кой беше?
— Горе-долу — каза Вера и отвори вратата си. — Оставих цялата раница.
— Не им ли се видя странно, че пътуваш без багаж?
— Щом ме видяха, спряха да мислят с главите си.
Двете се разделиха и огледаха средната част на гробището. Краката на Лин затъваха в размекнатата земя. Раницата стоеше тъжно подпряна на един килнат надгробен камък с почерняло от влагата дъно.
— Намерих я — извика тя, като я вдигна в ръка.
— Внимавай! Вътре има спринцовки. Ако се счупят, край.
Лин й подаде раницата и Вера огледа съдържанието й.
— Дано не са замръзвали.
— Ще свършат ли работа?
Вера сви рамене.
— Можем само да й ги поставим и да чакаме.
Поеха на юг. Сега, когато нямаше нужда да се оглеждат, Лин натискаше здраво газта. Горивото в резервоара намаляваше, а Вера се стряскаше на всяко кръстовище.
— Извинявай — каза тя, като забеляза погледа на Лин. — Стар навик. Като видя знак „Стоп“, все си мисля, че трябва да спра.
— Майка ми спираше — усмихна се Лин. — Казваше, че й е съвестно да ги подминава.
— Светът се промени. Съжалявам за майка ти.
— И аз съжалявам за дъщеря ти.
— Засега ще се концентрирам върху Луси, после ще скърбя.
Лин ускори.
18
Иглата прободе парещата кожа на Луси и остави малка гънка след себе си.
— Обезводнена е — каза Вера. — Успя ли да задържи нещо?
Илай поклати глава.
— Стрих няколко аспирина и ги разтворих във вода, но тя ги повърна почти веднага.
— Давай й течности. Температурата й спада, но пак ще се вдигне дори антибиотиците да проработят. Лекарството трябва да достигне определена концентрация, за да започне да се бори с инфекцията. Мога да й поставя още две инжекции, но и те няма да стигнат. Бактериите ще се размножат и след една-две седмици ще се върнем в изходно положение.
— Значи ни трябват още антибиотици — заключи Стебс.
Вера кимна и прибра една от къдриците на Луси зад ушенцето й.
— Чувала съм ужасяващи истории за хора, загинали от най-елементарни неща. Не исках да избягам от града, за да умра от някоя недогледана драскотина. В лабораторията си имах инжекции и успях да прибера няколко, без да си проличи. Но ако бях опитала да взема повече или да открадна хапчета от някоя друга лаборатория, това щеше да бъде равно на самоубийство.
Последната й дума предизвика тягостно мълчание. Тя вдигна ръка към устата си, сякаш да я върне обратно.
Стебс се покашля и двамата с Лин се спогледаха.
— Трябва да претърсиш къщите наоколо за хапчета.
Лин се зае да връзва обувките си, въпреки че току-що бе седнала.
— Отивам веднага.
— Ще дойда с теб — каза Илай и извади обувките си изпод леглото на Луси.
— Често ли правите такива неща? — попита Вера, възвърнала самообладанието си.
— От време на време. Ако ни потрябва нещо, което не ни се намира под ръка. Но отдавна не съм обикаляла, нямам представа как изглеждат в момента.
— Онези мъже, които ме отвлякоха… те правеха точно това. Обираха къщи. Влизаха в тях и отмъкваха всичко, което им се видеше полезно — лекарства, одеяла, инструменти. И складираха всичко в лагера си.
— За какво са им толкова много неща? — не разбра Лин.
— Не са им нужни. Вземат ги, така че другите, на които им трябват, да ги потърсят от тях.
— За търговия — довърши Стебс вместо нея. — Кучи синове.
Лин си спомни непознатия мъж на пътя. Неговите обувки също бяха струпани някъде.
— Няма да търгувам с тях — дори за лекарства.
— Все едно — отвърна Вера, — ти нямаш нищо, което да им предложиш. Те живеят на реката. Тя е пълна от стопения сняг, така че вода не им е нужна. Лошото е, че ще трябва да отидеш доста далеч, докато намериш къща, която още не са обрали.
Лин втъкна пистолета в колана си и преметна пушката си през рамо.
— Значи ще се позабавим. Със сигурност има място, до което не са стигнали.
Беше студена вечер и тя се сгуши в Илай, докато вървяха към пикапа.
— Стебс каза ли ти? — попита тихо Лин.
— За Нева ли? Да.
Лин отпусна глава на волана, преди да запали.
— Не мога да повярвам, че го направи. Кълна се, Илай, през ум не ми е минавало, че може да го използва за това.
Той я докосна по бузата.