Спускаха се по Бентикроуд и наближаваха панаира — долавяха вече миризмите на пържена риба и чипс, на миди и вафли с джинджифил.
— Търси по земята! — извика сухият Берт, винаги нащрек, винаги настръхнал да открие някаква облага за себе си, подтикван от инстинкта си да се предпази от глад, но с вид на вечно гладуващ. Темето и тилът му бяха обрасли с отдавна неподстригвана коса, той шляпаше с вехтите си сандали, пъхнал ръце в джобовете, и си подсвиркваше, но щом някоя вълна от младежи и девойки го изтласкваше от тротоара, започваше да ругае на провала.
Беше излишно да се повтаря на Колин — той скочи в канавката, походи стотина ярда, превит като скован от ревматизъм човек, и изведнъж рипна, вдигнал високо пакетче с цели две цигари в него.
— Първа жичка за водичка! — извика той, което трябваше да значи: „Никакво делене“.
— Хайде, братче — полуласкаво, полузаплашително каза Берт, — не бъди такъв проклет скръндза! Дай едничката!
Колин не се поддаде. Да намериш значеше да задържиш само за себе си.
— Ще ги запазя за тате. Той сигурно няма дори фас в джоба си.
— Добре де, и моят старец никога не е имал фасове, но ако аз намеря цигари, няма да си правя труд да му ги мъкна. Честна дума!
— Може би после ще дръпнем по малко — отстъпи Колин, но не извади цигарите от джоба си.
Вървяха по асфалтираната пътека през гората, изкачвайки стръмния склон. Сега Берт разкъсваше трескаво всяко пакетче, захвърлено на земята, оставяше вятърът да отнесе станиоловата обвивка, пъхаше шарените картинки в джоба си, за да ги даде на по-малките в къщи, а самото пакетче смачкваше на топка и го запращаше някъде в мрака, където, вкопчени в прегръдка, лежаха двойки, потънали в някаква страст, неразбираема и безсмислена, за двете момчета.
От паметника на загиналите през войната те можеха да виждат целия панаир — море от светлини и върхове на палатки, ограничено от двете страни със смътните очертания на къщи, чиито обитатели с радост щяха да приветстват през идната седмица изселването на огромния бивак към други градове. От земята се изтръгваше глух стон на наслаждение, а от време на време до момчетата долиташе пронизителното кресчендо на писъците от лодките и голямото Виенско колело — долу се бе разположила сякаш някаква древна войска, която правеше жертвоприношение от хора, преди да се вдигне в поход.
— Да се смъкваме! — каза Колин, като прехвърляше нетърпеливо своите пенита. — Искам да погледам! Искам да се повозя на „Ноевия ковчег“!
Смучейки плоските джинджифилови вафли от по едно пени, те се провираха край влака с привиденията, от чийто търбух, напълнен със скелети, долитаха писъци на момичета.
— Ще разиграем пенитата на някой номер и ще спечелим нещичко — каза Берт. — Ще видиш колко е лесно. Иска се само едно — да бутнеш парата на някой номер, когато жената не гледа! — Той се горещеше, искаше да склони Колин, защото ако участваха и двамата, щеше да прилича повече на истинско приключение. Не че се страхуваше да похитрува сам, но по-трудно биха се усъмнили в двама, отколкото в един, тръгнал съвсем ясно, за да открадне нещичко.
— Опасно е — възрази почти склонилият Колин, като си пробиваше път след Берт. — Ще те пипнат.
Висока, прилична на циганка жена, с черна коса, прибрана в конска опашка, се разпореждаше царствено в палатката с рулетките. Тя гледаше пред себе си сякаш с невиждащи очи, но Колин, приближил съвсем, почувства колко малко пропускат те от всичко, което става наоколо. Жената прехвърляше равномерно от едната в другата ръка стълбче монети, които прозвънтяваха леко и притегляха вниманието на хората към палатката. От време на време тя нарушаваше ритъма, за да отброи със съвършено безстрастно лице по няколко дребни монети на един мъж с протрита шапка, който пускаше пари едновременно в двата дървени прореза на автомата и така разиграваше по четири пени.
— Тоя няма да забогатее — прошепна Берт в ухото на Колин, който бе разбрал това, защото човекът пускаше повече, отколкото получаваше.