В подножието на един „Ноев ковчег“ те откриха мъничка врата, през която влязоха в празното пространство под въртележката. Колин надникна по-навътре, откъдето се носеше убийственият, зловещ грохот на задвижените машинарии.
— Къде отиваш?
Но Берт беше вече в средата, прегънат на две, за да избегне огромния механизъм, който шеметно и равномерно се спускаше и издигаше и движеше горе с бясна бързина въртележката. На Колин това му се струваше невероятно опасно — само един удар или пък невнимателно изправяне значеха смърт, мозък, пръснат по сивия пясък, край на мечтите за Австралия. Но Берт размерваше хладнокръвно и точно движенията си и караше Колин да го следва, независимо от това, че се страхуваше. Той допълзя на четири крака до Берт и извика в ухото му:
— Какво търсиш?
— Пенита! — надвика грохота Берт.
Нищо не намериха и се върнаха към по-простичките изживявания сред тълпата. И двамата бяха гладни и Колин си помисли, че от следобедния му чай сигурно са минали пет часа:
— Бих излапал един сандвич от цял кон между два дюшека.
— И аз — съгласи се Берт. — Но само погледай какво ще направя!
От тълпата се отдели младеж с бяло шалче, хванал под ръка девойка, която се бореше с огромно кълбо захарен памук. Колин видя, че Берт доближи младежа и му каза нещо — този бръкна в джоба си, пошегува се сигурно, защото девойката се разсмя, и подаде нещо на Берт.
— Какво получи? — запита го Колин, когато Берт се върна при него.
Изобретателният Берт му показа:
— Едно пени. Просто отидох, казах, че съм гладен, и го помолих за „нещичко“.
— Да опитам и аз — каза Колин с желание и той да внесе своята лепта. Берт го дръпна назад, защото единствените „налични“ минувачи бяха мъж и жена — добре облечена съпружеска двойка на средна възраст.
— Тия нищо няма да ти дадат! Трябва да помолиш или влюбени, или хора, които се разхождат сами.
Но човекът, „който се разхождаше сам“, беше логичен. Едно пени е едно пени. Две и половина цигари.
— Защо ти е?
— Гладен съм — можа да каже само Колин.
Сух смях:
— И аз.
— Може, но аз съм по-гладен. Не съм хапвал нищо от тази сутрин, честна дума.
Човекът се поколеба, но все пак извади от джоба си шепа монети:
— Внимавай някой полицай да не види, че просиш, защото ще те пратят в Борстал.
След известно време те преброиха парите си — бяха събрали дванадесет пени.
— Не си ли поискаш, няма и да получиш — така ме е учила винаги майка ми — подсмихна се Берт.
Спряха пред един павилион за закуски — поръчаха си по чаша чай и чиния стафидени кифлички и се наядоха до насита. Наблизо се въртеше Виенското колело — то издигаше на възбог своите пасажери, подмамваше ги с гледката на целия панаир, мярнал се само за миг, и отново ги смъкваше. При всяко спускане момичетата, които се возеха, цепеха въздуха с нечовешки писъци, които караха Колин да потръпва от ужас, докато не осъзна, че всъщност нищо лошо не ги заплашва и те крещят по-скоро от удоволствие. Той върна празната чиния и каза:
— Сега се чувствам по-добре.
Скитаха край фургоните, тикнати до оградите в края на гората, зяпаха по стълбичките им, надзъртаха в отворените врати и разглеждаха леглата и тумбестите печки, дивяха се на затворените врати, изрисувани красиво и пъстроцветно или гравирани с тайнствена резба. Всичко това смайваше Колин и го караше да си спомня едно отколешно отиване в театъра Емпайър. Циганите, „Гъшият панаир“, театърът — за Колин всичко това беше едно и също нещо, някакъв земен рай, мъничко предмостово укрепление, което разкъсва обръча на високия гъсталак, зашумил живота му, и води към друг някакъв живот. Съединителното звено между тези два живота бяха децата с подплашени очи, насядали тук-там по дървените стъпала. Когато Колин приближи твърде много до едно от тях, за да го разгледа по-добре, то извика ужасено. Един едър и як мъж изскочи от фургона и прогони Колин.
Той се държеше за Берт, докато си пробиваха път из гъстата тълпа, между осветените градински чадъри и електрическите стълбове, сред пушека, който идеше от павилионите за закуски и влекачите на фургони.
— Пръснахме всичката пара! — проговори Колин. — Няма как да се повозим на „Ноевия ковчег“.
— Не му се ядосвай! Трябва само да се качим на въртележката и докато се прехвърляме от седалка на седалка, да внимаваме винаги, да сме зад гърба на контрольора, за да не ни види и спипа. Ясно ли е?
Това никак не допадна на Колин, но той все пак изкачи стълбите към „Ноевия ковчег“, пробивайки си път между зяпачите.
— Ще започна аз — каза Берт. — А ти не ме изпускай от погледа си и гледай как го правя. След това ще опиташ и ти.